— Сигурна съм, че съдебните заседатели са уморени от цял ден слушане на показания. Предпочитам да започна утре.
— И аз мисля, че така е най-добре. Съдът се разпуска до утре сутринта.
Докато почти всички в съдебната зала забързаха навън, за да използват тоалетните, или да се обадят по телефона, Арло остана на мястото си. Дилън седна на ръба на масата и се втренчи в него, докато Арло вдигна глава.
— Не исках това, Дилън. Ти ги накара да мислят, че не съм го направил.
— Не е така. Може да загубим делото, Арло. Все още има вероятност да забият иглата в ръката ти. Но поне знам, че направих всичко възможно да спася живота ти. Може и да ме намразиш, но ще бъдеш жив, за да ме мразиш.
78.
Същата вечер Дилън, Марки, майка му, Лили и Антъни отидоха да вечерят заедно в тих китайски ресторант, за който Дилън беше научил, докато защитаваше собственика за укриване на данъци.
От тонколоните се разнасяше лека музика и ресторантът беше пълен, но всички говореха тихо. Антъни разказваше истории за пътуването си в Африка като фотограф любител, хоби, с което започнал да се занимава, докато бил с „Грийнпийс“ в някаква страна, Дилън не беше и чувал за нея. Марки го зяпаше така, сякаш Антъни беше Супермен, и дори майката на Дилън непрекъснато повтаряше:
— Еха! Колко интересно!
— Ами ти, Ди Ей? — попита Антъни. — Кои екзотични места те привлякоха да ги посетиш?
Дилън мразеше да го наричат Ди Ей, но не каза нищо, за да не направи положението още по-неловко.
— Веднъж ходих на Ниагарския водопад и хвърлих баскетболна топка във водата. Беше приятно.
Антъни се вгледа в него за момент и след това попита кой иска десерт.
След десерта, на паркинга, Лили дръпна Дилън настрана от другите и каза:
— Каквото и да се случи, ти се представи изумително.
— Ти също, Лил.
Тя погледна Антъни, който разсмиваше Марки.
— Не, бях разсеяна. Ти изнесе цялата тежест и не е честно, че аз ти го причиних.
— Хей, за какво са приятелите? — Дилън изчака Лили да го погледне и добави: — Той е твое дете и никой не може да промени това.
— Ще изпуснем филма, Дилън! — извика Марки.
Дилън и Лили си размениха поглед, който изразяваше всичко, което искаха да си кажат един на друг. Той се качи в колата си, Марки се подаде през смъкнатото стъкло, почука по покрива и извика:
— Давай, Дансър! Давай, Прансър11! Давай…
Дилън потегли. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че Лили все още стои там и гледа втренчено в празното пространство. Тя помръдна едва когато Антъни се приближи до нея и ѝ каза нещо. После се качи в джипа.
79.
Преди да започнат заключителните пледоарии, инструкциите към съдебните заседатели трябваше да бъдат преразгледани и финализирани. Процесът беше болезнен и за двете страни и термини като вероятно и до известна степен вероятно бяха обсъждани разгорещено. Времето за обяд дойде и отмина и никой не яде нищо, на съдебните заседатели, които седяха в стаята за размисъл, им донесоха пица.
В пет часа следобед на другия ден инструкциите бяха финализирани.
Кели застана пред съдебното жури, скръстила ръце зад гърба, и погледна в очите всеки един от заседателите. Съдията беше заповядал пълна тишина в залата по време на заключителните пледоарии със заплахата, че присъстващите ще бъдат изведени навън, ако вдигат шум.
— Никога не съм водила такъв процес — започна Кели. — Защитата започна това съдебно дело с аргумента, че господин Арло Уорд е невменяем и е убил трима прекрасни младежи и… — тя погледна Холи Фалоус, която беше сложила глава на рамото на баща си, а той я беше прегърнал, — и за малко не уби един от най-скромните и смирени хора, които съм срещала през живота си. Холи е оцеляла в онази нощ единствено благодарение на смелостта си. Тя обаче никога няма да бъде същата, нараняванията ѝ, физически и психични, са я променили завинаги. Да не споменавам, че животът, който си е представяла за себе си със сестра си и бъдещия си съпруг, безвъзвратно е изчезнал. — Кели отстъпи крачка назад и посочи Арло. — Той признал за престъпленията и е бил намерен покрит с кръвта на жертвите на не повече от пет километра от мястото, където били убити. И Арло Уорд идва тук и ни казва, че е невменяем. Не знаел какво прави, не знаел, че е неправилно да разбива нечия глава с бейзболна бухалка, или да отрязва ръце и крака и да ги подрежда по възможно най-ужасяващ начин. Не можело да му се търси отговорност, защото не знаел, че това е неправилно. И сякаш това не е достатъчно абсурдно, но и в самия край на процеса той променя пледирането си и казва: Изненада, аз не съм луд. Не съм го направил. Това е ниво на манипулация, при което всеки би казал: Този човек трябва да е луд, за да е направил всичко това. Пълен хаос. — Кели сложи ръце зад гърба си и погледна в очите всеки съдебен заседател. — Това не е лудост. Не е случайно или произволно… не е хаотично. Това е гениално. Абсолютно гениално хрумване. Арло Уорд не е злочеста жертва на обстоятелства. Той е гросмайстор по шах, който е планирал тази игра с невероятна хитрост. Освен това Арло Уорд не е симпатичен психично болен, който прави всичко, за да помогне на семейството си. Ако е искал да напише книга, тогава нека я напише, да си намери литературен агент, да я издаде и да я продаде. Може да се продаде, а може и да не се продаде, но най-важното е, че той не се е и опитал. Не се опитал да направи нищо друго и отнел живота на невинни млади хора по чудовищен начин.