— До Йесхайм ли ще ходиш? — подвикна след него Хенинг, но Бярне просто продължи. — Може ли да поседна? Определено съм заслужил, нали?
Хенинг спря пред входа на паркинга към полицейското управление и видя как Бярне изчезна навътре. Не отне дълго време, преди един автомобил да се пробуди в тъмнината. Гумите пищяха. Ремъкът на колата виеше. След това пред Хенинг с бясна скорост се появи сиво „Волво комби“ и рязко спря точно до краката му. Стъклото вече беше свалено.
Хенинг надникна вътре и срещна широко отворените очи на Бярне.
— Но сядай, де!
* * *
Емилие вдигна очи от окървавеното лице на Матис и погледна към мъжа, който изскочи отзад. С мощен тласък той бутна партньора й в коридора, след това се върна и заключи вратата след себе си.
— Реми? — извика тя.
Реми избута Матис по-нататък към всекидневната и отиде при нея с широко ококорени очи.
— Ти — каза той и я посочи. — Ела тук.
Емилие стоеше като замръзнала.
— Но…
— Ела тук — повтори Реми с по-висок тон.
От кухнята дочуваха тих стон. Скоро той се пробуди и стана все по-силен и по-силен. И Емилие забеляза погледа, който Реми хвърли на малкото момченце. Поглед, който кипеше от гняв.
Емилие застана пред вратата.
— Моля те — каза тя. — Недей…
Но Реми я прекъсна, като вдигна пръст, хвана я и я бутна към всекидневната. Матис се опита да спре случващото се, но той никога не бе бил особено добър в боя, никога не бе бил много силен, а и Реми парира контранападението с удар, който улучи едната страна на устата на Матис, който падна на пода с трясък.
А Себастиан заплака още повече.
— Моля те — произнесе Матис през напуканите си устни. — Вземи каквото искаш. Само не ни наранявай.
Реми не отговори.
— Само ни остави на мира. Моля те — повтори Матис.
Емилие не разбираше какво беше на път да се случи. А после Реми, който…
Якето му. Беше войнишко зелено. Погледът й се премести към стената, към снимката в рамка. Двата крака в пясъка.
Емилие постави две ръце пред устата си, докато очите й се насълзиха. Матис беше вдигнат от пода на всекидневната и беше избутан по-нататък. В ръцете си Реми държеше дебело зелено въже, което Емилие беше виждала в гаража.
Матис правеше каквото му казваха. Седна на масата във всекидневната, докато от челото му се стичаше пот и се смесваше с кръвта, която изведнъж обагри чисто бялата му риза. От устата на Емилие се нададе ридание, докато наблюдаваше свирепостта в очите на Реми, открития израз на лицето, какъвто никога преди не беше виждала у него, сякаш това не беше той, а някой съвсем различен човек. Наблюдаваше го как прави единични, двойни и тройни възли по цялото въже и го затягаше толкова здраво, че Матис стенеше. А в кухнята Себастиан плачеше.
— Накарай малкия да млъкне — изръмжа Реми и гневно махна с пръст към нея. — Накарай го да млъкне или ще го накарам аз.
Емилие се обърна и заподсмърча, отиде в кухнята и се наведе към Себастиан, подсуши му личицето и го успокои, каза му: „Всичко е наред, само бъди тих, чуваш ли, всичко ще се оправи, само ако можеш за малко да не издаваш звук.” Но не помагаше. Матис се опита да му каже нещо от всекидневната, но думите му нямаха никакъв ефект. Себастиан само плачеше, звук, който се засилваше и намаляваше, засилваше и намаляваше. Емилие се заоглежда за биберон. Не намираше никакъв.
— Къде е стаята му? — попита грубо Реми и дойде зад гърба й. Хвана я за рамото и я стисна. Емилие се опита да се освободи, но хватката му беше толкова здрава и толкова болезнена, че ставаше само по-лошо, като се бореше с него.
— Къде е стаята му? — повтори Реми по-високо.
— Ето там — изхлипа Емилие и обърна главата си към коридора.
Реми я пусна.
— Заведи го там, не мога да слушам това адско…
Емилие вдигна Себастиан, допря глава до неговата и го погали нагоре-надолу по гръбчето, докато се опитваше да го успокои. Тя премина през коридора, покрай вратата на банята и влезе в стаята на Себастиан.
— Сега трябва да бъдеш тих — каза му тя и се опита да се овладее, но и сама долови, че умолителният й глас почти се давеше. „Бъди силна — каза си тя, — заради Себастиан. От теб зависи да му попречиш да получи още повече травми от тези, които вече са му нанесени.”
Себастиан се укроти малко, за щастие. Гледката беше следната: играчките, нещата му, легълцето му, стената със светлосиния тапет, фигурките, животните, Светкавицата МакКуийн — всичко допринесе за това той да започне да диша малко по-леко и да спре да хлипа.
Това накара Емилие да заплаче още по-силно. Нейното момченце. Което беше толкова малко и уязвимо.