— А ти — каза той, когато тя излезе — ще спреш с това проклето ридаене.
Емилие кимна, въпреки че сълзите й продължаваха да падат.
— Затвори вратата.
Емилие направи каквото й беше наредено. След това той кимна с глава по посока на всекидневната, където Матис трескаво се опитваше да се освободи. Емилие се забърза към него, опита се да попие част от кръвта, която течеше от него, и не я беше грижа, че ръцете и дрехите й се навлажниха и станаха лепкави.
Тя се обърна към Реми, който я следваше, и спря пред нея.
— С какво се занимаваш, Реми, защо…
Той вдигна ядосано пръст към нея.
— Мисля, че ще се сетиш, ако се позамислиш.
Емилие спря.
— Не — каза тя. — Не се сещам.
— Тогава си много глупава.
Емилие отново се замисли, но се сети, че не беше яла нищо от два дни, че мозъкът й чисто и просто отказваше. От усилената мисловна дейност тя се замая.
— Възможно е, но тогава ми разкажи. Изясни ми го.
Реми задиша тежко и се хвана за главата. Масажира слепоочията си. Отново погледна към стената, към двата отпечатъка от крак.
Тогава телефонът й звънна. Очите на Емилие автоматично започнаха да търсят източника на звука.
— Твоят ли е? — попита Реми.
Емилие не отговори.
— Твоят ли е? — повтори той.
Емилие кимна.
Реми тръгна по посока към звука и откри телефона й на голямата черна маса във всекидневната. Взе го, започна да изучава дисплея и го остави да звъни. Но тя виждаше, че звукът все повече и повече го изнервяше. С рязко, паническо движение той отхвърли обаждането и захвърли телефона.
След това седна на един стол. Потърка слепоочия с връхчетата на пръстите си. Нещо премина през лицето му. Израз или чувство, Емилие не беше сигурна. Но беше напълно убедена, че не харесваше това, което виждаше.
* * *
Реми се опитваше да проясни мислите си.
Беше трудно.
Беше идвал тук само един-единствен път, всъщност не беше планирал да извърши това. Не знаеше какво да прави с Емилие. Просто нещо. Така че тя да помоли за извинение и да бъде искрена, не само да го изрече. Да разбере.
Трябваше да вземе повече от онези хапчета, които беше приел, преди да отиде в дома на Йохане, за да не изпитва нищо. Но усещаше всичко. Болката в ръката, в главата. Сякаш стените се приближаваха и заплашваха да го смачкат.
И какво ще правиш сега?
Какво ще правиш сега?
Той вдигна глава и се огледа. Очите му се спряха върху препарирана глава на елен, която висеше на стената. Очите бяха тъмни и блестящи. Сякаш в тях все още имаше светлина.
— С лов ли се занимаваш? — попита той и погледна Матис.
Матис колебливо кимна.
— Тогава си мисля, че сигурно притежаваш оръжие?
73
Бярне изруга наум. Емилие Блумвик все така не отговаряше на обажданията. Не само това, а дори току-що му затвори.
Той изруга на висок глас и пое с автомобила си възможно най-бързо в посока към Транспортния възел, извън Осло. Докато трескаво шофираше между автомобилите, покрай които преминаваше, извади бял кабел, който включи към мобилния телефон. Постави слушалките в ушите си. След това отново позвъни на Фредрик Станг.
— Успя ли да се свържеш с някого от районното управление в Румерике?
— Да, ще изпратят патрулна кола до дома й.
— Само една патрулна кола?
— Да, това било всичко налично, с което разполагали към момента, както ми обясниха.
Бярне извъртя очи.
— Добре, и аз съм на път за там. Открихте ли нещо повече за Реми Гюликсен?
— Да, малко. Той е роден и израснал в Йесхайм, но живее в малък апартамент в Тьойен[57].
— Имаме ли хора на път към него?
— Да, имаме. Йерстад изпрати всички тук.
— Добре.
— Между другото, днес Реми е щял да бъде изхвърлен от жилището си.
— Чак толкова?
— Да, това може да е отключило нещо в него.
— М-м. Дръж ме в течение в такъв случай.
— Ще те държа.
Бярне успя да излезе от Осло доста рисковано в сутрешния трафик, като в това време звънна на Справки и помоли да бъде прехвърлен към детска градина Норбю. Оттам той научи, че Себастиан Блумвик все още не бе доведен днес.
Бярне отново се обади на Емилие, но този път обаждането веднага беше прекъснато.
— По дяволите — ядоса се той и отново подаде газ.
* * *
Емилие Блумвик.
Тя беше първата му, единствената му. Сега, когато се опитваше да помисли, не знаеше защо я бе обичал, а само, че я бе обичал. Не можеше да го обясни. Може би беше защото тя го беше накарала да се чувства харесван и ценен. Той чувстваше, че тя беше влюбена в него. Тя също го казваше, хвалеше го, казваше, че е красив и добър. Никой не му го беше казвал преди.