Но, естествено, това не можеше да продължава вечно. По онова време Емилие не беше такава, нямаше достатъчно спокойствие вътре в себе си, че да остане у дома. Тя винаги искаше да излиза, винаги искаше да празнува и да се забавлява, докато той просто я искаше за себе си. А когато слуховете за нея и Маркус започнаха да кръжат, първоначално той отказваше да повярва. Отхвърляше реалността.
Напълно, докато вече не можеше.
Емилие беше първата му, единствената му. Никога не бе искал да я прогони, никоя друга не можеше да се мери с нея. Всичко започна с Емилие и щеше да приключи с Емилие.
На вратата се звънна.
Той се стресна, както и Емилие, и нейният приятел. И двамата се канеха да извикат, но Реми вдигна оръжието към тях.
— Ш-ш — каза той. — Нито звук.
74
Бярне едва беше излязъл от Осло, когато телефонът му отново звънна.
— Да?
Беше Ела Санлан.
— Току-що разговарях с майката на Реми Гюликсен — заяви тя. — Реми е бил у тях във вторник вечерта. Очевидно се е разбеснял и там.
— По какъв начин?
— Пребил е баща си.
Едно ремарке се появи в лявата лента. Бярне свирна с клаксона и мигна с фаровете, докато казваше:
— Защо така?
— Не, майка му каза, че не била напълно сигурна. Случило се съвсем неочаквано. Но Реми бил обърнал чаша е вода и отказвал да подсуши след себе си. А когато бащата на Реми казал, че той трябва да помоли за извинение, това било достатъчно.
— Заради една обърната чаша с вода?
Шофьорът с ремаркето не се отместваше.
— Не ме питай. Не изглеждат точно като най-добре функциониращото семейство.
Бярне отвори прозореца и постави синя светлина върху покрива, въпреки че знаеше, че първо трябваше да помоли за позволение. Необходими бяха само няколко секунди, за да може шофьорът на ремаркето да се премести. Бярне подаде газ и хвърли продължителен поглед към шофьора, преди да профучи по-нататък. Само секунди по-късно скоростомерът приближаваше 150.
— Трябва също да изпратим хора и при родителите му.
— Мисля, че ще се наложи.
— Аз се намирам на шест-осем минути от Йесхайм.
— Това е добре.
Бярне шофираше към Йесхайм, зави надясно в първото кръгово кръстовище, нагоре покрай брега и към ново кръгово вляво от моста. Премина по него, отправи се към индустриалната зона и подаде газ през нови кръгови кръстовища и изкуствени неравности, докато не стигна до една жилищна зона. Следваше инструкциите от екрана на GPS-a и не беше нужно много време, преди да открие патрулната кола на полицейското управление на Румерике, паркирана пред боядисана в червено къща. Бярне остави своя автомобил до местните служители и погледна към Хенинг.
— Ти оставаш тук. Ако мръднеш от този автомобил, ще…
Той насочи показалеца си почти в лицето на Хенинг.
— Окей.
След това Бярне излезе и се представи.
— Изглежда, няма никого вкъщи — заяви един от полицаите.
— Вие позвънихте ли?
— Да. Никой не отвори.
Бярне изучаваше прозорците за признаци на движение, ослушваше се за звуци. Къщата блестеше на слънцето, което си беше проправило път през облачното небе. Вратата на гаража беше отворена. Отпред беше оставена детска количка. Зелен градински маркуч беше проточен върху чакъла.
— Там — каза изведнъж Бярне.
— Какво има? — попита полицейският служител.
— Пердето на малкия прозорец. Помръдна се. Има някого вкъщи.
— Тогава тя защо не отваря?
Бярне не отговори.
— Отново ще се опитам да й звънна — заяви той и извади мобилния си телефон. Остави го да звъни дълго време.
След това линията беше прекъсната. Появи се статично съскане.
— Ало? — каза Бярне.
Никакъв глас от другата страна.
— Аз съм Бярне Бругелан, от полицията. С кого разговарям?
Отново мълчание.
— Махай се — каза накрая един мрачен глас.
Бярне замръзна.
— Реми? — попита той със заекващ глас. — Това ти ли си?
— Просто си вървете оттук.
Бярне долови в гласа на Реми студенина, която не му харесваше. Бярне произнесе пълното име на Реми, но не получи никакъв отговор.
— Емилие там ли е? — попита Бярне.
Тишина.
— Емилие не е тук — отвърна накрая гласът.
— Знам, че е там, Реми. Много бих искал да разговарям с нея.
— Не.
Пауза.
Беше станало топло.
— Можеш ли само да ми кажеш дали тя е добре?
Никакъв отговор.
Бярне постави ръка пред телефона и погледна към останалите, сякаш за да помоли за помощ, но насреща получаваше единствено празни погледи.