Шофьорът попита дали щяха да се нуждаят от помощ от полицията, за да излязат възможно най-бързо от столицата, но Трине не сметна това за необходимо. Съжали, когато заседнаха в задръстванията, но нещата се оправиха в момента, в който приближиха тунела Волеренга. Трафикът отново се влоши при Фюрюсет[58], както и на изхода при Улавсгорд. Трине погледна часовника си. Половин час, откакто й бяха позвънили. Само дано не закъснееше.
Пътуването до Йесхайм отне почти петдесет минути и мястото не беше трудно за откриване. Тълпа от любопитни съседи и нетърпеливи журналисти стояха близо едни до други в задната страна на полицейския кордон. Репортерка на TV 2 стоеше с микрофон в ръка и говореше пред камерата със сериозно изражение, сякаш се канеше да оповести нечия смърт. Погледът на жената беше привлечен от автомобила, в който беше Трине. Не бяха нужни много секунди, преди светлокосата репортерка да разпознае автомобила и да се досети кой беше пристигнал.
Трине се опитваше да мисли за нещо друго, докато шофьорът търсеше място, където да паркира. Тя излезе, веднага усети погледите на всички върху себе си, намери точка над тях и се фокусира в нея, игнорира мърморенето и премина през множеството, докато стигна до кордона. Тв репортерката викаше след нея.
— Министър Трине Юл-Осмундсен, какво правите вие тук точно сега?
Но Трине не отговори, само каза името си на униформения полицай, който охраняваше кордона, и не след дълго я пуснаха.
Обувките й издаваха ритмични потраквания върху влажния асфалт. Всички, които тя срещаше, я гледаха, следваха я с поглед. Тя откри автомобила, върху който беше написано Ръководител при спешни ситуации и кимна на някои от униформените отпред.
— Здравейте — поздрави тя. — Кой е шефът тук?
Висок, тъмнокос мъж се обърна.
— Това съм аз. Симен Крог — представи се той и подаде ръка.
Трине я пое.
— Имали ли сте някакъв по-близък контакт с похитителя?
— Не — отговори Крог. — Не ни се е обаждал през последните четиридесет и пет минути, ние също не сме му звънели. Но подготвихме всичко необходимо, разполагаме с хора, които са в готовност да влязат вътре, ако се наложи. Всички линии за комуникация са отворени. Шефът на полицията също следи случващото се и е в готовност да реши дали да действаме, или не.
— Това решение ще взема аз — заяви тя. — Аз все още съм министър на правосъдието.
— Е, да, естествено. Вие сте в пълното си право. Имате ли някакви новини от похитителя?
— Знам малко, да — каза тя и кимна. Когато беше малка, не научаваше много от новините, но точно за злополуката със снежната дупка в Йесхайм тя беше осведомена. Беше прочела за нея в местния вестник. Братът на Реми, който бе загинал под снежните маси. Ужасен, трагичен инцидент.
— Добре, хубаво — отвърна Крог. — Преди да се заловим, искам да разговаряте с преговарящия, който е дошъл от Лилестрьом. Останете с мен.
Крог преведе Трине през множество униформени. След малко той спря до полицейския автомобил, даде съобщение, което Трине не разбра, и не мина много време, преди една цивилно облечена жена да излезе отвътре. Тя носеше бронирана жилетка върху тънко, тъмносиньо яке за дъжд.
— Здравейте, казвам се Туне Телефсен — каза жената. — Преговарящ съм в полицейски участък Румерике.
— Трине.
Те се здрависаха и бързо се усмихнаха една на друга.
— Аз ще стоя до вас през цялото време и ще слушам всяка изречена дума. Всички ситуации като тази са абсолютно уникални и няма как предварително да се знае какво ще помогне. Има едно важно нещо и то, естествено, може да проработи, но не трябва да казвате или да правите нещо, което може да го раздразни още повече от сега. Не му напомняйте защо е тук. И не разговаряйте с него по начин, който би могъл да възприеме като заплашителен. Изслушвайте и бъдете възможно най-мека в тона си.
Трине кимна.
Телефсен й се усмихна топло.
— Това е много особено — заяви тя. — Един похитител да поиска да разговаря с министър. Но ние много се радваме, че вие сте тук. Много смела постъпка.
— Благодаря — отвърна Трине и усети в себе си пламтяща топлина. — Коя къща е?
— Червената там — каза Телефсен и посочи.
Друг полицейски автомобил стоеше паркиран отпред. Трине видя тъмните униформи на екипа за спешни случаи, стратегически разположени около къщата.
— Добре — каза тя и се насочи към автомобила. — Да започваме.
79
Последиците от избора. Какво сега.
Емилие Блумвик седеше на пода на няколко метра от Матис. Беше й топло, въпреки че трепереше. Реми вървеше напред-назад покрай нея, седна, стана отново. Затвори очи, преви се. Изглежда, сякаш го болеше главата. А сега полицията беше отвън.