Въпросът беше дали тя да направи нещо, или да изчака те да оправят нещата. Можеше ли да разчита, че щяха да се справят?
„Да” — помисли си тя първоначално. Бяха обучени за това. Но после Реми каза онова за министъра на правосъдието. Заплаши, че ще използва оръжието. И тогава Емилие реши, че и тя трябва да направи нещо отвътре. Не можеше просто да стои и да чака.
Да направи нещо, да. Но какво?
Себастиан все още играеше в стаята си, за щастие, занимаваше се с една своя дървена играчка с чукче. Удряше и удряше. Обърна дъската. Заудря отново. Обикновено от това му се доспиваше. Тя се надяваше сега той да заспи.
— Реми — каза тя с топлота в гласа. — Не можеш ли за малко да поседнеш тук?
Емилие не можеше да жестикулира, защото ръцете й бяха здраво завързани зад гърба. Затова тя му направи знак с глава да отиде при нея. Реми я погледна.
— Спомняш ли си онези пъти, в които пропускахме училище и просто си стояхме вкъщи и гледахме филми?
Емилие се опита да се усмихне по начин, за който знаеше, че има известно въздействие върху мъжете.
— Не знам колко много сладки неща изяждахме. Почти ми призлява само при мисълта за това.
Матис я погледна, но Емилие го игнорира. Тя видя, че спомените на Реми се съживяваха. Времето, когато им беше толкова добре. Беше хубаво. Бяха диви времена, спомняше си тя. Случваха се много неща.
— Ние можем… отново да си прекарваме така, знаеш ли?
Тя не го беше казвала преди, затова той изсумтя.
— Но тогава какво искаш да направя, Реми? Какво може да накара всичко това тук да изчезне?
Той вдигна глава към нея.
— Искам да помолиш за извинение — каза той. — Искам да ме погледнеш и да ми се извиниш, че опропасти живота ми.
Емилие кимна бавно, преди да осъзнае какво всъщност й беше казал той.
— Аз? Опропастила съм…
— Да, ти, да. Ти, Йохане, адски стария…
Реми прехапа устна.
Първоначално Емилие не каза нищо, но забеляза, че не можеше да стои безразлично.
— Реми, онова, което се случи между нас. То е отпреди сто години.
Гласът й беше спокоен, въпреки че отвътре тя кипеше.
— Не може сериозно да казваш, че все още обикаляш и разсъждаваш над онова, което се случи онзи път?
Реми не отговори.
— Бях на 18 години, Реми. На 18! Мили Боже, та ние бяхме невръстни хлапета. Правехме глупости през цялото време.
— Ти правеше глупости през цялото време.
— Да, добре, и какво от това? Идеята е да прецакваме всичко, когато сме на 18.
— Мм, и тогава няма никакво значение какво се случва с всички останали в това време? Можеш просто да продължаваш така, докато на теб ти е забавно?
Емилие не отговори веднага.
— Реми, всички са правили неща в живота си, за които съжаляват. Има много неща, които бих искала да направя по друг начин, ако имах този шанс и ако ти си искал да чуеш това — че съжалявам за случилото се помежду ни, добре тогава. Ето: адски много съжалявам, че те нараних. Съжалявам. Окей? А сега не може ли просто да продължим живота си?
— Долавям в гласа ти, че не го мислиш наистина.
Емилие го погледна боязливо, но Реми само я наблюдаваше с леден поглед.
— Добре — отвърна Емилие с въздишка. — Хубаво. Но повече не идвай да ми казваш, че не съм се извинила.
— Така или иначе сега е твърде късно.
В следващия момент звънна телефонът. Реми го гледа дълго, преди да долепи телефона до ухото си и да натисне някакво копче. Но не каза нищо. Емилие помисли, че отново беше полицията, която се опитваше да го склони.
Но тя имаше усещането, че разговорите нямаше да помогнат, а единствено преговорите. И имаше нещо в очите на Реми, което я плашеше до смърт. В нея вече не беше останала надежда. Само омраза.
„Длъжна си да предприемеш нещо” — мислеше си Емилие.
80
Трине получи телефон и слушалки, намести ги на главата си и си пое дъх.
— Готова съм — каза тя и погледна към преговарящия полицай, който й кимна в отговор.
— Трябва да влезем в колата — заяви тя. — Не можете да стоите тук вън и да се превръщате в мишена. Това очевидно е мъж, който има нужда от внимание. А вие…
— Разбирам — прекъсна го Трине.
Двамата влязоха в полицейския автомобил. Трине получи стол, бележник с големина А-4 и химикалка. Преговарящият се настани до нея.
Трине беше прочела кризисния план на полицията за ситуации като тази, знаеше, че някой щеше да запише всички действия, които щяха да бъдат предложени и предприети. Всичко, което кажеше, щеше след това да стане предмет на оценяване.