— Мм. Но тя не може да е била застреляна, защото все някой щеше да е чул шум. И имаше доста кръв. Поради тази причина се чудя дали не е била убита с нож, защото тогава вече щяхте да имате извършител, лежащ на топло.
— А кой казва, че го нямаме?
— Ти го казваш. По теб съдя. Ти си уморен. Отчаян си. Нямаше да си такъв, ако случаят се беше разрешил.
Бругелан въздъхна.
— Нямам кой знае какво да ти дам, Хенинг. Тактически съображения, знаеш.
— Мм. Но ако ти кажа, че снощи разговарях с един служител, мъж с дълга, руса коса, който изглеждаше така, сякаш е виждал Човека с косата.
— Той говори ли с теб? — прекъсна го Бругелан.
Хенинг не отговори.
— Надявам се, че не е казал нещо?
Хенинг все така не продумваше и дума.
— Каза, че бърза да се прибере при сина си.
— По дяволите — просъска Бругелан тихо в телефонната слушалка. Изминаха няколко секунди. Хенинг знаеше достатъчно добре, че не биваше да разваля такъв момент с още въпроси.
След малко Бругелан тежко въздъхна. А когато отби на една автобусна спирка малко по-късно и започна да обяснява, Хенинг изписа един лист формат А-4, целия в букви, които някогашното му цинично и ледено „аз” би събрало в една дума.
Убийство от класа.
Понеделник
7
Тя избра звука, защото й напомняше за един шеметен купон и за един несравним подарък. Но звънящите аларми на мобилния телефон никога не бяха нещо приятно.
Трине Юл-Осмундсен бързо замахна към нощното шкафче, опита се да стигне телефона, преди врявата да е събудила Пол Фредрик, който непрекъснато се оплакваше, че тя става толкова рано. Без да може да отвори очи, тя продължаваше да лежи и пипнешком да търси правоъгълния апарат на мъчението. Накрая го стигна и с усилие успя да прокара палец върху точното място на екрана. Най-сетне настъпи тишина.
Трине потъна обратно във възглавницата. Колко часа сън се бяха събрали този път?
Прекалено малко.
Беше се събудила посред нощ, цялата в пот. В съня, от който бе изтръгната, тя се намираше в голяма, открита област и огромно множество от хора се беше събрало около нея. Не можеше да докосне нито ръцете, нито раменете, но се опитваше да се освободи, първоначално спокойно, а след това все по-панически. Обърна погледа си на една страна, а онова, което съзря в бледосивкавото небе, я накара да въздъхне. Нещо лъскаво блестеше и тя забеляза, че беше остро. Неудържимата радост започна точно в момента, когато видя, че въжето беше прерязано, а голямото, лъскаво нещо се приближаваше към нея. Знаеше, че това беше последното, което щеше да преживее, чувството беше толкова силно, толкова живо, че тя се протегна към светлината и се улови за гърлото, когато се събуди в паника и трябваше да си напомни да диша.
Трине обърна глава към Пол Фредрик, който лежеше с полуотворена уста и леко похъркваше. Случваше се да я попита за какво са се разказвали филмите, които е гледала вечерта, но всеки път тя отговаряше уклончиво или се опитваше да смени темата, преди на свой ред да зададе въпрос, с надеждата, че ще го разсее. И всеки път той отвръщаше: „Сънувах теб, момичето ми. Никога не мога да сънувам нещо друго, освен теб.” След това се усмихваше с изключително очарователната си усмивка, в която тя нямаше как да не се влюби онази вечер, преди Господ знае колко много години, когато двамата се запознаха на една конференция относно икономическата престъпност в Лилехамер. Тя се противопоставяше на нуждата си да се прокрадне в обятията му за няколко минути, преди денят да я е погълнал. Високият, слаб, мускулест мъж, който в будно състояние направо кипеше от енергия и който никога не беше по-щастлив от моментите, когато се качваше на колелото си или необезопасен се изкачваше по някоя стена за спортно катерене. Сега той лежеше там, унесен в дълбок, безгрижен сън. Трине изсумтя леко, тя винаги му беше завиждала за способността му да спи. Дори не можеше да си спомни кога за последно бе затваряла очи и бе заспивала. Тя винаги лежеше, въпреки че не искаше, и премисляше случилото се през деня, хората и съдбите, с които се беше сблъскала, предизвикателствата, какво щеше прави с тях, как. Мозъкът й никога не преминаваше в спящо състояние. Рядко или никога не оставаше време за лични мисли, макар че Пол Фредрик беше добър в това да й напомня за нощта, преди да се е обърнал на другата страна и да е заспал.
Едва ли й помагаше това, че се страхуваше да спи, да сънува, тъй като в сънищата й имаше тенденцията да се случват едни и същи неща. Нещата, които тя не искаше да сънува. Нещата, които тя не искаше да си спомня.