Маркус щеше да си поеме отговорността.
Реми знаеше, че в даден момент Маркус беше ходил с Йохане. Още отпреди Реми беше открил, че Ерна Педерсен живее в Грюнереме и че от Централата за доброволчество от време на време пееха и свиреха. И въпреки че с годините може би бяха улегнали, Маркус идваше от семейство, в което християнските ценности бяха важни. Когато един ден Реми предложи да правят нещо съвсем различно от това да играят на стрелци и да се напиват, Маркус беше изненадващо лесен за убеждаване.
Бяха изминали повече от 20 години, откакто Ерна Педерсен им беше учителка, а от възрастта тя беше посивяла и се беше сбръчкала. По нищо не личеше, че Маркус я разпознава. А Реми знаеше, че полицията щеше да открие кой беше присъствал в Грюнереме в онзи ден. Откриеха ли, че Йохане Клингенберг беше една от някогашните ученици на Ерна Педерсен, щяха да започнат да търсят някого със сходна заобикаляща среда. Опитаха ли се да проверят дали някой от бившите ученици на Педерсен е ходил в Грюнереме в онзи ден, то в крайна сметка щяха да попаднат на Маркус Йерльов. Реми Гюликсен, както се беше подписал в книгата за посетители, никога не е бил ученик на Педерсен. Нито пък Реми Винснес, името, с което се наричаше, докато не навърши 18…
Планът за компютъра също беше прост. Маркус, който винаги трябваше да има най-новото, нямаше нищо против да продаде на Реми лаптопа си, компютър, който Реми се погрижи да напълни със снимки на Йохане и детайли от стаята на Ерна Педерсен. Ако полицията провереше дали това наистина беше компютърът на Маркус, щяха да видят неговото име регистрирано към серийния номер на компютъра. Всичко щеше да сочи към мъж, който, с пистолет, насочен към главата, беше погълнал блистер с таблетки морфин. Реми отново виждаше как светлината изгасва в погледа на човек, когото мразеше. И като идеален завършек Реми беше написал извинение във фейсбук профила на Маркус, статус, който си остана неизяснен.
Не беше ли просто съвършено?
Тогава защо полицията беше отвън?
„Убийството на Йохане” — мислеше си Реми. Може би Маркус имаше алиби? Реми поклати глава. „Halo” [59] току-що беше излязла, а Маркус никога не правеше нещо друго, освен да играе, да играе и пак да играе, непосредствено след излизането на нещо подобно. Когато „Killzone” 2 излезе, той не спа два дни. Реми не беше сигурен, но му се струваше, че нещата бяха още по-зле с Crysis. Трябваше, естествено, да се поеме риск, но Реми изпрати текстово съобщение на Маркус точно преди да отиде при Йохане, питаше го с какво се занимава. Отговорът беше очакван. Маркус играеше. „Мразя графиката, но обожавам звука.” Всичко беше на мястото си.
Тогава къде беше сбъркал?
Очевидно нямаше значение. Сега имаше два изхода навън. Или доброволно, с ръце на главата, или със съпротива, с поглед, прикован към вътрешната страна на чувал за трупове.
И така, какво си избираш?
Той вдигна телефона от кухненския плот, долепи го до ухото си и натисна зеленото копче. Долови шумолене. Притеснение. Изминаха няколко секунди, преди да чуе нечий глас.
— Здравей.
Не разпознаваше гласа, но той знаеше чий беше.
— Обажда се министърът на правосъдието Трине Юл-Осмундсен.
Беше странно да чуе гласа на човек, когото познаваше само от медиите. Но всички, които бяха израснали в Йесхайм, естествено, знаеха коя беше тя, тя, която беше от Кльофта и която често можеше да бъде засечена в Йесхайм, докато растеше. Местните вестници бяха пълни с материали за нея от много, много дълго време. В известен смисъл Реми чувстваше, че я познава. А той не желаеше да разговаря с напълно непознати хора именно сега.
— Искал си да дойда — заяви Трине с малко по-твърд глас и той леко подскочи от звука му. — И сега съм тук. Разбрах, че не си изпълнил искането, което ти отправих, за да дойда тук. Ако искаш да получиш нещо, Реми, трябва и да дадеш нещо. Което означава, че за да продължим с това тук, т. е. да си говорим, ти и аз, и ти трябва да проявиш малко благосклонност. Трябва да ми дадеш нещо в замяна.
Реми изсумтя, но внимаваше никакъв звук да не се чуе от ноздрите му. С мисъл за ситуацията, в която самата Трине се беше озовала, той може би беше вярвал, че тя щеше да разбере. Но не. Вместо това той трябваше да даде нещо.
Знаеше до какво щеше да доведе това. Веднага щом отвореше вратата, те щяха да нахлуят, едновременно всички, и щяха да го накарат да легне на земята.