Да не му говореха да дава нещо.
— Колко души има вътре при теб?
„Прекалено много” — каза си вътрешно Реми, докато клатеше глава.
— Искам да ми изпратиш една от жертвите, Реми. Нито повече, нито по-малко.
Реми отново изсумтя.
„Това беше грешка” — помисли си той. Денят беше изпълнен с грешки. И той знаеше какъв щеше да стане остатъкът от живота му. Задържане, масово осъждане от страна на медиите, срещи в затвора, съдебни дела. Въпреки че щеше да излезе след дванадесет години, хората щяха да научат кой е той, какво беше извършил. Това не беше живот.
И така, какво си избираш?
Той погледна към оръжието. Изправи се.
— Не — отвърна той и вдигна пушката. Погледна Емилие.
— Какво каза? — попита Трине.
— Никого няма да изпращам.
— Трябва да изпратиш — запротестира тя.
„Нищо не съм длъжен да правя” — помисли си той и стисна по-здраво дръжката на оръжието.
— Няма никакво значение — каза той тихо.
— Защо не?
— Защото всичко приключи така или иначе.
— Не, Реми, не е.
— Напротив — каза той и решително зареди пушката. — Всичко приключи. И сега ще убия всички ни.
81
Ако някой беше помолил Трине да разкаже следващите секунди, то тя не би успяла. Не и в детайли. Видя, че ръководителят при спешни ситуации даде знак за действие с ръката си, но Трине изпищя, не помнеше какво беше излязло от устата й, но независимо какво беше то, трябва да е проработило. Защото ръководителят при спешни ситуации спря и я погледна. А какво беше направил преговарящият, не биваше да се узнава. Но нямаше изстрел. Линията също не беше прекъсната.
Шумоленето от другата страна беше като пронизваща, високочестотна болка. Трине примигна, опита се наново да се фокусира и това й помогна, взорът й се проясни, но тя просто стоеше загледана в една точка пред себе си. Преговарящият се опита да й каже нещо, но Трине не го чуваше.
Тя игнорираше звука и се опитваше да си представи Реми Гюликсен, ужасените хора, които бяха заедно с него вътре в къщата. Какво ли им беше? Да притисне Реми и да изпрати заложник сега щеше да й изиграе лоша шега.
— Реми — каза тя тихо. — Мисля, че знам защо искаше да дойда.
И този път тя го изчака да отговори. Той не каза много, но имаше изръмжаване, сигнал от негова страна, че беше заинтригуван да чуе продължението.
— Ти и аз — каза тя и изчака още малко. — И двамата сме извършили нещо, което не биваше да извършваме. И двамата сме притиснати в ъгъла, освен това и двамата сме отчаяни да се измъкнем от проблемите си.
Трине отново направи пауза, усети, че челото й е горещо.
— Мисля, че донякъде знам какво ти е — заяви тя и се приведе напред върху лактите си, притисна ги към коленете си. Няколко кичура коса паднаха пред очите й, но тя не ги отметна. Вместо това си пое дълбоко дъх.
— Никога не съм позволявала на другите да ми диктуват какво да правя. Боря се срещу това, което смятам за неправилно. Но през последните дни помъдрях, Реми. Във всеки случай вярвам, че е така. И разбрах, че понякога чисто и просто е по-добре да не се бориш срещу силите, които са в действие. Можеш да стоиш в морето с вода до коленете и да смяташ, че ще устоиш сам, ако срещу теб се зададе огромна вълна. Но независимо колко си силен, накрая вълната ще те събори.
Трине направи пауза.
— Разбираш ли какво ти казвам, Реми? Чуваш ли какво ти казвам?
Пауза. Мълчанието я ядеше отвътре. Трине задържа дъха си, стисна пръсти.
— Чувам те.
— Имам предложение — каза Трине разпалено. — Никога не ми е харесвало да разговарям с някого по телефона. Винаги съм предпочитала да се срещам с хората лице в лице. Така че това, което ще направя сега… — каза тя и за кратко вдигна поглед към протеста, който се четеше в очите на полицаите в автомобила, — ще бъде да изляза от колата и да застана пред къщата. Искам да застанеш до някой прозорец, а след това…
— И защо да го правя? За да можете да ме свалите на земята ли?
— Не — отвърна Трине категорично. — Никой тук няма да стреля. Гарантирам го.
Тя се изправи, протегна ръката си, правейки предупредителен знак към полицаите, които се опитваха да я спрат.
— Ако сега погледнеш навън — заяви тя и направи крачка по асфалта пред автомобила, — ще ме видиш. Аз също много бих искала да те видя, Реми.
Настъпи тишина.
Трине остави погледа си да се плъзне от прозорец на прозорец, в търсене на признак за движение. Не виждаше нищо. Не чуваше нищо.
След това едното перде се размърда.