— Така, да — каза тя и усети чувство на въодушевление в тялото си, забеляза, че беше започнало да ръми, мека, стрелкаща прохлада, която намали температурата на главата й и й помогна да мисли по-добре. — И бих искала и аз да те виждам в цял ръст. Как мислиш, ще можеш ли да ми направиш тази услуга?
Реми не отговори. Но скоро тя видя лицето на мъж с тъмни очи. Ситните дъждовни капки се редяха като миниатюрни перлени мъниста по стъклата на очилата, но въпреки това тя го виждаше ясно.
— Здравей — поздрави тя и се усмихна. — Хубаво е, че те виждам.
Никаква реакция.
— Онова, което щях да кажа — продължи Трине и задържа погледа на Реми, — е, че прозрях как този път трябва да се откажа. Няма нищо, което аз да мога да направя, което да… накара огромната вълна… да изчезне.
За момент Трине се обезсърчи. Тя поклати глава и една мисъл я осени. Сякаш като замах с меч боецът в нея се завърна. Не я беше грижа, дори ако трябваше просто да приеме, че победителят прибираше цялата награда за себе си. Не я беше грижа, ако за нея останеха единствено раните от битката. Тя също трябваше да даде малко.
Изведнъж се почувства нетърпелива и разпалена, но скоро мислите се върнаха на мястото си.
— Знам, че е изкушаващо просто да чакаш вълната, Реми, така че всичко да изчезне. Господ ми е свидетел, че и на мен ми беше хрумнала тази мисъл, както на по-ранен етап от живота ми, така и сега. Бях бясна на хората, които бяха направили живота ми болезнен и труден, но в един момент човек трябва да остави зад себе си случилото се и да обърне погледа си напред.
Трине се опита да надникне отвъд стъклата на очилата. Беше й все така трудно.
— И мисля, че е нещо хубаво да започнеш да се извиняваш. Извиненията са важни, Реми. Това е нещо…
— Какво каза?
— Хм?
— Попитах какво каза.
Гласът на Реми беше станал по-твърд.
— Казах, че е важно да си в състояние да можеш да се извиняваш. Това е крайъгълен камък във всички форми на междуличностните взаимоотношения.
— Не ми говори за извинения.
— Защо н…
— Ти не знаеш нищо за извиненията.
За момент Трине беше поразена.
— Да, може би не знам — заяви тя и се опита да открие погледа на Реми иззад перличките от влага по стъклата на очилата му. — Но знам, че границата между любов и омраза е тънка. И съм много сигурна, че някога във времето ти си обичал Емилие и може би все още я обичаш. Лесно е да обичаш, лесно е и да мразиш. Но да простиш на някого е най-трудното от всички неща. И аз не казвам, че ти непременно трябва да простиш на онези, които са опропастили живота ти, защото прошката не е нещо, което можеш да изискваш от някого. Но и не смятам, че е хубаво да изискваш от някого да се извини. Ако някой ще се извинява, то трябва да бъде искрено. И човек трябва сам да признае, че е извършил нещо нередно, и човек трябва да иска нещо да се подобри. Не си ли съгласен с мен, Реми?
Отново настъпи тишина. Трине се опита да се заслуша в дишането му, но всичко, което чуваше, беше шумолене. След това той изчезна от прозореца.
— Реми?
Никакъв отговор.
— Реми, там ли си?
82
Емилие погледна Реми, долавяше кратките изсумтявания, които той издаваше, но нямаше и представа какво беше казала другата страна. Тя само виждаше, че от време на време той кимваше, почти незабележимо, и че поставяше ръце на главата си. Думите, които той чуваше, трябва да имаха известен ефект върху него, но бяха изминали само няколко минути, откакто той беше заплашил, че ще ги убие всички. Обаче въпреки че изглеждаше като че ли сега Реми малко се беше успокоил, тя не бе сигурна дали яростта му отново няма да избухне. Тогава с всички тях можеше да бъде свършено.
Емилие кървеше. Тя беше трила ръце в дебелото въже цяла вечност, но възлите не се бяха разхлабили с повече от милиметър.
— Чувам те — каза той.
„За какво говореха?” — отново се чудеше тя. С кого ли разговаряше?
Тропането в спалнята беше спряло. Себастиан трябва да беше заспал. „Благодаря ти, Господи — каза си тя, — ако е така”. Тя отново подръпна въжето с ръце. То се заби в раната й и изпрати болезнени сигнали по цялото й тяло. Беше безполезно. Изобщо не помръдваше.
— Как върви? — прошепна Матис на няколко метра от нея.
Емилие се замисли за всичко, което се беше случило през последните дни — новата работа, негативните мисли за онзи, който се беше показал на повърхността, без тя да разбира напълно защо. Сега, когато го погледнеше колко отчаян беше, толкова окървавен и насинен, че не беше останало много от мъжа, който се беше доближил до нея в гишето за регистрация в Гардермуен и я беше попитал дали иска да отиде с него на лов за елени. И тя разбираше, че ако някой беше в състояние да спре Реми, в случай че полицията не пожънеше успех, то това беше тя.