Емилие стисна зъби, докато гърбът й ставаше още по-влажен и топъл, но тя продължаваше усилено да дърпа толкова силно, колкото можеше и изведнъж вече не усещаше съпротива.
Дръпна ръце към себе си, погледна ги — бяха червени и лепкави от кръвта, но не ги усещаше, в тях не беше останала болка. Тя беше свободна, а Себастиан беше в кухнята. Матис се опита да й каже нещо, но тя му изшътка, заслушваше се за звуци, идващи от кухнята. Първото, което си помисли, беше, че трябва да се втурне натам, преди да е станало прекалено късно, че трябва да измести вниманието от Себастиан към себе си. Но какво ще стане тогава, не беше възможно да знае. Реми можеше да полудее в чиста и неподправена паника, а това тя не можеше да рискува заради Себастиан.
Тогава какво?
Емилие се огледа наоколо за нещо, което можеше да използва, каквото и да е, стига да можеше да наранява. Не беше достатъчно само да събори Реми на земята, ако мисли да го прави. Тя трябваше да се погрижи той да не може повече да се изправи отново.
„Тежестите” — помисли си тя. Упътванията, които беше получила от Йохане за Коледа, тежестите, които винаги държеше под дивана, в случай че я обземеше тренировъчният дух. Емилие се забърза към дивана, легна на пода и намери тежестите, потънали в прах, части от лего и едно старо гроздово зърно, което беше започнало да прилича на стафида. Тя се изпъна колкото можеше и успя да достигне едно от упътванията, дотъркаля го до себе си. След това отново се изправи, вдигна една тежест на нивото на гърдите, усещаше, че ако тя — и те — се измъкнеха от това живи, то проклета да е, ако не започнеше да тренира, а не просто да казва, че ще го направи. Щеше да вземе живота си в ръце. Да стане малко по-добра във всяко отношение. Да опита да обича всичко у Матис, а не само северния елен, скрит в него.
Емилие се забърза към вратата и си пое въздух. В същия момент дръжката на вратата се помръдна надолу.
* * *
Реми не отговаряше.
Трине се обърна към преговарящия от полицията, към ръководителя при спешни ситуации, към полицейските служители и униформените, всички, които почти бяха част от една роботизирана общност, се задействаха. Трине, разбира се, знаеше защо. Писъкът на един заложник означаваше, че имаше опасност, че нечий живот ще бъде отнет.
Полицаите от аварийния екип се приближиха, бяха дадени команди, кодове и предупреждения, които за нея нямаха смисъл. Всички бяха готови за действие.
Трине затвори очи.
„Моля те — каза в себе си тя. — Нека да мине добре.”
84
Емилие вдигна тежестта над главата си в готовност за удар. Тя знаеше, че беше възможно Реми да е със Себастиан, затова се скри зад вратата, когато тя се отвори. Реми влезе. И тя видя, че Себастиан беше точно зад него, но никой от тях не я беше забелязал.
Емилие затвори очи и остави ръката си да падне. В главата си имаше една-единствена мисъл и тя беше, че трябваше да удря и да удря, и да удря, докато не останеше какво да се удря.
В същия момент се чу трясък, толкова оглушителен, колкото нищо друго, което тя беше чувала някога, а когато отново отвори очи, веднага разбра, че оръжието на Матис за лов беше гръмнало. Но това не я спря. Остави тежестта да пада и забеляза, че удари нещо, но нямаше представа какво.
Канеше се да удари още веднъж, когато един от прозорците на всекидневната стая се счупи. В това време подът започна да се тресе от тежките стъпки на мъже в тъмни униформи и внезапно ръката й напълно спря. Силни викове се примесваха един с друг, но Емилие не разбираше нищо от това, което те казваха, тя се концентрираше само върху това да удря отново и отново, но не се получаваше. Някой я задържаше.
Емилие си пое дъх и забеляза краката на Реми сред множеството мъже, видя неговото оръжие здраво затиснато между един дебел черен ботуш и брезовия паркет. Нещо бяло се ръсеше бавно от тавана, сякаш вътре валеше сняг. И тогава тя разбра, че всичко беше приключило.
В бъркотията от гласове, мъжки, ясни гласове, се долавяше слаб, тих детски плач и Емилие се втурна. Тя се завтече към момченцето си, което погледна нагоре към нея с широко отворени, насълзени очи. Бузите му бяха червени. А в кухнята Светкавицата МакКуин стоеше до почти изядена купа с корнфлейкс. Имаше разлято навсякъде. А Емилие всъщност не разбираше нищо, но точно сега това нямаше значение.