— Не съм казвала такова нещо. Но материалите в медиите през последните дни не ми помагат да продължа.
— Бихте ли пояснили — помоли Палме.
— Не бих могла.
За кратко Палме изгуби самообладание, но скоро се съвзе.
— Бихте ли ни разказали какви бяха за вас последните няколко дни?
Трине си пое дъх.
— Бяха тежки. Би било грешка, ако кажа нещо повече.
— Мнозина ще изтълкуват факта, че подавате оставка, като признание, че сте виновна.
— Наясно съм с това. Хората могат да го тълкуват както пожелаят.
За няколко секунди Палме се поколеба, преди да продължи:
— Самоличността на младия партиен член засега не е била разпозната или потвърдена от някой кръг. Вие разговаряли ли сте с него след случилото се?
— Не — каза Трине.
— Има ли нещо, което сега искате да му кажете?
Трине погледна право към камерата.
— Няма за какво да искам извинение. Трябва да продължа напред — каза тя и закрачи. Бяха й отправени нови въпроси, както от Палме, така и от други репортери, но Трине само продължаваше да върви. Не даваше признаци, че възнамерява да отговори. Вместо това тя се насочи към правителствения автомобил, който запали с ръмжене, преди тя да е стигнала до него. Дъждът от светкавици ги съпроводи до най-близкия завой.
86
Хенинг остана в Йесхайм известно време, след като Трине си замина. Застана сред тълпата, където се правеше интервю след интервю. Посланието от официалните източници се повтаряше — те не можеха единствено да хвалят Трине Юл-Осмундсен за положените усилия за спасяването на живота на Емилие и нейното семейство.
Хенинг тръгна оттам, когато часът наближи седем, успя да хване влак, който се връщаше в Осло около седем и трийсет, а един продължителен час по-късно той беше в Грюнерльока.
Всичко, което се беше случило с Трине през последната седмица, отново го накара да се замисли за майка си. Той я беше изоставил в леглото в тежък, алкохолизиран сън и сега реши да провери дали състоянието й се беше променило.
Небето над Софиенберг беше почти черно, когато влезе в апартамента й. Той отново беше посрещнат от смущаваща тишина, но миризмата на цигари се беше върнала до своето обичайно, високо ниво. Видя разочарованието в очите й, когато той влезе в стаята.
— Здравей, мамо — каза и се опита да се усмихне.
Тя никога не отговаряше, никога не го поздравяваше със „Здравей” или „Добър вечер”. Тези фрази чисто и просто не присъстваха в речника на Кристине Юл. Както обикновено, тя седеше до кухненската маса. Пепелникът пред нея беше препълнен, а една цигара пускаше постоянен поток от тънки, сини димни стъбълца нагоре към тавана. Малката чаша до тях беше почти празна.
— Не си поправил радиото — заяви кисело тя. — Ти каза, че ще поправиш радиото.
— Знам, мамо. Просто още не съм стигнал до него.
— Трябва да чуя радиото.
— Аз ще го поправя.
Майка му си дръпна от цигарата и я изтръска силно, така че въгленът преля в пепелника.
— А аз така се надявах да беше дошла Трине — каза тя и изсипа последните капки от чашата, оставяйки я с трясък.
Хенинг дълго наблюдава майка си, преди да затвори очи и да си каже, че трябваше просто да го отмине, че караниците не водеха до нищо добро, както и дотогава. Но той беше толкова тъжен, толкова дяволски тъжен вътре в себе си, заради сърдитото й настроение, с което тя непрекъснато го заливаше, сякаш дори само щом го видеше, в устата й се появяваше най-ужасният вкус.
— Защо винаги го казваш? — попита той.
Кристине Юл вдигна глава към него.
— Защо винаги е толкова важно за теб да ми кажеш, че би било много по-добре, ако беше дошла Трине?
Майка му не отмести погледа си.
— Обясни ми — настоя той. — Тя колко често идва да те посети? Изобщо спомняш ли си тя кога за последно беше тук?
— Да — отвърна тя. — Спомням си добре. Дори си го записах.
Хенинг изсумтя.
— И защо, по дяволите, си го направила?
Майка му го погледна.
— Не ти влиза в работата.
— Значи ти можеш да разлистиш алманаха си и да си спомниш кога тя е била тук? Това ли е идеята?
— Ох — изпръхтя тя и отмести погледа си.
— Ти си по-зле и от разглезен малък сополанко — продължи Хенинг. — Седиш тук по цял ден и си проклела целия свят и мен най-вече, така изглежда. Пушиш, пиеш и затъваш в собствената си скръб. Да, сигурно ти е било тежко, когато татко почина, но, мамка му, вината не беше моя.
Кристине Юл се изправи на треперещите си крака и здраво хвана края на стола. Тя сякаш изведнъж проточи врата си и стана по-висока, отколкото беше. Погледът, който обичайно беше замъглен и натежал от алкохола, сега беше зареден с острота и гняв, каквито Хенинг не си спомняше да е виждал преди.