— Напротив — процеди тя през стиснати зъби.
Хенинг стоеше и я гледаше. Езикът му се удебели и думите, които накрая се изтръгнаха от него, звучаха като полуприглушен шепот.
— Какво каза? — заекна той.
— Чу ме какво казах — изръмжа тя, без нито един мускул по лицето й да трепне. Хенинг усети как руменина се разпростря по гърлото и лицето му. Той стоеше само на метър от майка си, най-горчивите думи стояха помежду им, а дъхът от устните й бодеше като хиляди игли. В установилата се тишина краката му станаха нестабилни и му трябваше доста време, докато се съвземе.
— И какво, по дяволите, искаш да кажеш с това? — попита накрая той.
Тя все още беше вкопчена в стола, докато очите й се бяха заровили в него. Не казваше нищо. Седна и запали още една цигара, отпи още малко ликьор. Хенинг я помоли да обясни какво беше изрекла току-що, но Кристине Юл нямаше какво повече да му каже. Накрая тя му посочи вратата и го помоли да си върви.
Хенинг се гмурна във все още влажната и студена нощ. Хора и автомобили препускаха покрай него. Разбира се, че не беше негова вината, че животът на майка му се беше превърнал в онова, което беше сега, разсъждаваше и клатеше глава. „Та аз бях на не повече от 16 години, когато татко почина.”
Защо тогава тя беше казала онова?
87
Трине се наслаждаваше на тишината и на унасящите движения на автомобила. Нейният шофьор винаги возеше толкова меко и приятно. А сега беше още по-хубаво. Напрежението в Йесхайм, фокусът, кулминацията, облекчението — всичко това допринесе спокойствието, което я беше обзело, да проникне още по-надълбоко. Да въдвори мир вътре в нея. И тя знаеше, че този път медиите щяха да напишат хубави неща за нея, макар и да не беше заслужено. Та тя не беше направила нищо повече от това да се срещне с него и да поговорят. Не успя да накара Реми да излезе по собствената си, свободна воля. Нещата не се объркаха на косъм. Но за пръв път околните бяха на нейна страна. И усещането просто да се отпусне, както беше направила в интервюто за TV 2, беше толкова прекрасно. Сега нямаше обратен път назад. Всичко беше приключило. Всичко беше отминало.
Е, не напълно.
Преди не й беше минавала мисълта, когато телефонът й звънна. Трине го погледна. Отпусна се леко. Остави го да звъни дълго. Накрая тя се предаде.
— Здравей — започна Катарина Хатлем. — Чух за случилото се. Толкова е хубаво, че…
— Какво искаш? — прекъсна я Трине.
Катарина въздъхна тежко.
— Разбирам защо го казваш. Но въпреки че повече не желаеш да имаш нищо общо с мен след онова, смятам, че ще бъдеш заинтригувана да чуеш какво направих, откакто ти тръгна от кабинета.
Трине се изправи леко.
— Окей?
Катарина започна да разказва. Трине не помръдваше. Но вътре в нея вече не беше спокойно.
Когато няколко минути по-късно Катарина беше готова, Трине й благодари.
— Няма за какво.
— Как разбра за всичко това?
Катарина не отговори веднага.
— Получих подсказка.
— И от кого?
— От… от някой, който пожела да остане анонимен.
— Точно — каза Трине замислено. Катарина не поясни повече.
— И сега едно последно нещо — каза тя накрая. — Нямам нищо против да те подкрепям също и публично, ако той реши, че блъфираш.
— Оценявам го много, Катарина.
— Успех после.
— Благодаря.
Приключиха разговора. Докато бензиностанциите от двете страни на магистралата край Кльофта изчезваха, Трине се облегна на седалката пред себе си и каза на своя шофьор:
— Опасявам се, че ще имам две спирания, преди денят да е приключил. Става ли?
— Да, да, разбира се.
— Хубаво. Първо ще направим малка обиколка до дома на министър-председателя.
88
Все още валеше, но едва-едва. Може би е възможно да е валяло като из ведро, докато Трине бе приела поканата на държавния секретар Харалд Юлевик да дойде на топло в неговия дом на срещуположната страна на тенис игрищата край Айксмарка. Сега тя стоеше и гледаше чашата за шампанско в неговата ръка, червения цвят по страните му, който индикираше, че отдавна беше погълнал първите мехурчета за вечерта.
И разбира се, тя знаеше защо.
— Идвам направо от дома на министър-председателя — заяви тя и погледна своя приятел и най-близък колега през годините, докато тя бе правосъден министър. Както винаги, той беше елегантно облечен в официален панталон и бяла риза, по която нямаше нито една гънка, дори и след дългия работен ден. Той стоеше, облегнат на касата на вратата, беше разхлабил леко вратовръзката си.