Тя видя, че навън е светло, но не толкова светло, колкото предишния ден. Есента вече беше настъпила и дори само мисълта за това правеше ставането от леглото трудно. Но тя изпълзя от леглото, протегна ръце във въздуха и отвори уста, за да си поеме въздух и бавно го издиша в прозявка. Пое по коридора гола, отиде направо под душа, където застана и се замисли за това, което щеше да прави през тази седмица.
Както знаеше, по-късно през деня щеше да ходи в полицейско управление Сандвика, където един от служителите от Националната полицейска информационна и материална служба[10] щеше да представи техническо решение за електронен контрол на хората със забрана за контакт. След това щеше да се проведе обяд в кабинета на министър-председателя, последван от междуправителствена конференция. Утре тя щеше да посети затвора Брювул, а по-късно през седмицата щеше да открие нов детски дом[11] в Осло. Щеше да посети също и Конгсвингер[12], стига да не забрави, за да разговаря за мерките за засилване на граничния контрол. А и не беше ли тази седмица, когато тя трябваше в сряда, в часа за спонтанни въпроси, да обсъжда полицейската готовност?
Задаваше се натоварена седмица.
След като се подсуши, намаза краката си и си нанесе не прекалено тежък грим, отиде обратно в спалнята и извади предназначената за деня пола, блуза и яке. По пътя към кухнята взе мобилния си телефон, активира екрана, най-вече заради стар навик, и спря, когато забеляза, че беше приела входящо повикване от журналист от „VG“. Преди 6:30 сутринта.
Същият мъж се беше опитал да й се обади предишната вечер, но обичайно тя никога не отговаряше на обаждания или атаки от четвъртата власт в неделя. Особено преди да е изпила сутрешното си кафе.
Затова отиде в кухнята, включи кафемашината и наля вода. Изчака, докато лампичката престана да мига, натисна едно копче с нарисувана върху него миниатюрна чашка и след малко вече можеше да подуши аромата на еспресото, което обикновено я събуждаше.
Отново й звъннаха.
Трине остави чашата. Този път беше от „Дагбладе”. Тя въздъхна и остави телефона да звъни. Не разбираха ли, че запитванията трябваше да минават през информационния отдел? Трине реши отново да си смени номера. Прекалено много хора от пресата имаха достъп до него, въпреки че тя непрекъснато го сменяше. Някои хора от министерството явно бяха прекалено нетърпеливи да бъдат в добри отношения с пресата. Като че ли те някога й бяха помагали…
Трине отиде до хладилника, канеше се да потърси кутията със сок и сиренето за мазане, когато мобилният й телефон отново издаде звук. Вестник „Нетависен”.
Тя се вгледа в дисплея. Три обаждания толкова рано сутринта.
Трябва нещо да се бе случило.
Трине се запъти към кабинета си, където щеше да провери онлайн изданията, когато телефонът й за пореден път светна и звънна. Текстово съобщение. Само след миг дойде още едно. И още едно. Трине отвори най-горното, когато звукът от звънеца на вратата я накара да подскочи.
Навън имаше някого.
Трине се загърна по-добре с якето, отиде във всекидневната и леко открехна белите завеси. Отпред имаше един журналист с химикал и тефтер в ръка. А някакъв фотограф беше застанал точно зад него с подготвена камера на височината на главата.
Но това, което пробуди любопитството й, това, което я тревожеше, бяха автомобилите, които спираха пред жилището й, което бяха купили в Юлерн[13] за почти 18 милиона крони предишната година. На много от автомобилите тя виждаше логото на „НРК”[14] и ТВ 2. Един малко по-голям автомобил със сателитна чиния от едната страна също спря.
„Не само, че е станало нещо” — помисли си Трине. „Има нещо много, много нередно.”
8
Късно лягане, ранно ставане.
„Така се е получило” — помисли си Бярне Бругелан, докато седеше в колата на път за работа… отново. И понякога просто трябваше да бъде така. Той отдавна го беше приел, а някога обичаше с всяка фибра на тялото си да потегля на ангажимент като изследовател. Щеше да използва физиката си, мозъка си, щеше да разреши някой случай и след това щеше да се захване със следващия. Щеше да допринесе за това Осло да стане добър град, в който да израснеш и да живееш.
Но дори и той, който беше тренирал през целия си живот, който винаги беше внимателен с диетата си и рядко тровеше тялото си с алкохол, беше започнал да забелязва как животът му на полицай в столицата го разяждаше. И не на последно място разяждаше семейството му, това, че той рядко беше с него, когато у дома ставаха или си лягаха. А когато най-сетне се прибереше вкъщи, беше толкова изтощен и уморен, че не можеше и нямаше желание да прави каквото и да е. Искаше просто да си почива. Най-добре щеше да е около него да е тихо и кротко.