Отново го подразни това, че не си спомняше много от последните две-три седмици преди пожара. Спомняше си, че пишеше „Първо и последно предупреждение” на листа или късчето хартия, което някой беше закачил върху входната му врата, след като бяха запалили стените. Но за какво беше това предупреждение? Защо му беше толкова трудно да си спомни?
Може би трябваше да предприеме нещо, след като тялото му очевидно имаше склонност да дава на късо, когато нещо беше болезнено или трудно. Трябваше може би да потърси професионална помощ? Но поне от детството си той все още помнеше повече. Не на последно място през последните дни ставаха все по-ясни някои детайли от времето, прекарано с Трине.
И именно тази мисъл го накара да се изправи.
Слезе от трибуната, премина по асфалта и пое из Биркелюнден. Едва след като започна истински да мисли за Трине, части от съвместния им живот, преди баща им да почине, започнаха да се връщат в спомените му. Без всъщност да го е желал, той отново се намираше близо до нея, отново бе обхванат от чувства и мисли, които бе имал и преди, мисли, които бе смятал за изгубени.
Всичко се свеждаше до пожара, разпалено си мислеше Хенинг, ужасявайки се при идеята за онова, което знаеше, че трябва да направи. Пожарът ги заключваше, пламъците блокираха спомените, и затова той отново трябваше да ги усети по своето тяло. Точно както с Трине.
Той се затича нагоре по стъпалата и влезе в апартамента само с една цел.
Да открие проклетия кибрит.
Беше там, където напоследък имаше навика да го оставя, на масата до дивана в хола, където обикновено заспиваше. И той седна, фокусира се единствено върху квадратната кутийка, дошла от ада, знаеше, че в нея е поместен арсенал от оръжия, които всеки би искал му отнеме.
Дори се сети, че беше забравил да смени батериите на алармите за дим, но моментът беше отминал, а той знаеше, че няма да има значение, така или иначе. Затвори очи и ги призова — смелите мисли. „Давай — каза си той. — Знаеш какво следва, трябва само да извадиш една кибритена клечка, да я притиснеш по грапавата повърхност и да я плъзнеш напред”.
Хенинг издиша дълбоко няколко пъти, преди да отвори очи и игнорира всичко останало, освен кибритената кутийка. Той я взе, остави я да поседи в ръцете му, преди да я отвори и да ги види вътре, всичките. Войниците от Ада.
Хенинг извади един от тях, усети тънката клечка, която изглеждаше толкова малка и невинна между палеца и показалеца му. След това допря червената й главичка към кутийката, държеше я там, усещаше триенето да се натрупва между пръстите му и кутийката. Но клечката не се помръдваше.
Хенинг спря, преди отново да я драсне и този път усети, че клечката стърже все повече и повече по повърхността, а след това се плъзна. Но нямаше никакви пламъци.
„Добре — каза си той. — Поне не е изхабена.”
Без да прави пауза, той отново допря клечката към кибритената кутийка, която отново щеше да поддаде. Изведнъж забеляза, че кутийката и клечката вече не бяха в контакт една с друга. А онова, което виждаше пред себе си, го накара да задържи дъха си.
Имаше пламък.
Един горд, надменен пламък.
Взираше се в червено-оранжевия език, докато той се разпростираше бавно по дървеното късче. Почти не можеше да повярва, че бе успял. Най-сетне. Беше победил един от своите демони. Но все още оставаше един етап. Най-трудният. Не беше достатъчно само да запали огън. Той трябваше също така да усети пламъците по тялото си.
Започна да го боли, топлината продължаваше да се приближава, но в главата си имаше една-единствена мисъл и тя беше — да издържи. Да го преглътне в себе си. Да пребори инстинктите и рефлексите и да продължи.
И направи именно това, вкопчи се в парченцето бор, което беше на път да изгуби битката с пламъка. Той пълзеше все по-близо до основата и достигаше все повече пръстите на Хенинг. И сега той викаше, крещеше, защото толкова болеше, толкова дяволски много, но не я пускаше. Не и докато клечката не изгоря напълно и не му се получи голям, червен белег — както на показалеца, така и на палеца.