На никого не го беше споделял, нито веднъж на жена си Анита, но беше написал молба до полицейски окръг Вестфолд, която все още не беше пуснал. Те предлагаха свободна временна позиция като главен следовател в продължение на шест месеца, започваща само след месец, тъй като настоящият главен следовател излизаше в отпуска, за да пише книга. Криминален роман най-вероятно. Бярне си помисли, че там може би щеше да може да си осигури ценен опит като ръководител на отдел. Всичко се свеждаше до опита.
Но именно в това беше проблемът. Той нямаше чак толкова много години опит като следовател, но беше работил под прикритие няколко години. На това, както знаеше, щяха да гледат като на чудесна комбинация. Освен това той беше учил мениджмънт и беше наясно, че се бе отличил с добри аналитични умения, особено напоследък. Преди не успяваше да вземе думата в групата, без да му се прииска да докаже нещо, особено на главния следовател Арилд Йерстад, но за щастие, се беше отказал от това.
Той нямаше представа как Анита щеше да го приеме, ако получи работата. Това би означавало още по-често да е далеч от къщи, от нея и Алиша, от идеята за семейство, което беше важно за нея. Той не жертваше ли достатъчно много и сега?
Виждаше го в очите на дъщеря си, чуваше го в разговорите около кухненската маса в онези пъти, когато и тримата бяха там по едно и също време. Чисто и просто колко много изпускаше от случващото се с нея. Какво научаваше в детската градина, с кого се срещаше. Кой беше лош към нея и кой беше мил. Не беше лесно да бъдеш малък, той си спомняше това от своето собствено детство. Но не беше и лесно да бъдеш баща. Във всеки случай не и баща, и полицай.
Най-любезно получи позволение да сложи Алиша да си легне, стига обаче първо да се позакача с нея. Да се позакача означаваше всичко, което би я накарало да се засмее с пълно гърло. Той й почете малко, отново от една от книжките от поредицата за Карстен и Петра, почеса я също по гърба с колкото се може по-остри нокти, защото тя го обожаваше. Но не легна там малко след това, когато всичко утихна. Само на Анита й беше разрешено.
И може би нямаше никакво значение, независимо колко много я закачаше, колко й четеше и я почесваше. Той винаги щеше да бъде номер две. И да, имаше място на борда, но Бярне никога не бе обичал особено вторите места. Никога не беше харесвал чувството някой друг да е по-добър в нещо от него.
В денонощието трябваше да има повече часове, помисли си той и се обърна към „Грьонланд”[15]. Ако имаше как да си купи време, щеше да си е поръчал тонове. Така щеше да има време за Леголенд, за море в южната част на страната, щеше да може да предприеме и онези походи в планината, да отиде на риболов. Щеше да може да даде на Анита децата, за които тя мечтаеше.
Но ако щеше да работи това, трябваше да бъде толкова добър, колкото му се искаше да бъде, така че той трябваше да живее с тази работа. Трябваше да бъде работата. И работата трябваше да бъде него. Изцяло него.
А сега те наближаваха четиридесетте, и двамата. Ако времето не се канеше да избяга от него, то определено започваше да се изплъзва от нея. А те все още не бяха седнали да поговорят точно какво щеше да означава това. Изобщо не им беше оставало време.
Бярне беше срещнал Анита в Спортната академия в средата на 90-те години. Тя беше един випуск след него, не беше точно негов тип, обожаваше „Аеросмит” и сапунените сериали „Бевърли Хилс 90210” и „Мелроуз Плейс”, беше двадесет и два сантиметра по-ниска от него и понякога играеше футбол. Но с нейната средно дълга, светла коса, леко кривия преден зъб и яркия й заразителен смях, тя ставаше още по-неустоима за него. Той ясно беше осъзнал факта, че тя бе от Хамар и по-рано беше дала категорично да се разбере, че не можеше и да измисли нищо по-добро от това да се премести обратно в квартал „Викингшипе”, макар че бе родена в живописния „Хенингсвер”. Имаше нещо в нейния чар. Типичната за Северна Норвегия грубоватост. Той просто трябваше да я има.
Първоначално тя устояваше на неговите опити за сближаване, най-вече защото вече си имаше приятел, но го изненада, насочвайки се към това, което можеше да получи, вместо да се държи здраво за онова, което имаше. Шест години по-късно те се ожениха, а заради работата на Бярне сега обитаваха жилище за двама души на улица „Тенисвайен” в Шлемдал[16]. Караха едно „Волво” комби с ремък, който не спираше да вие. Нямаха си вила, нямаха си куче, но двамата имаха дете, заради което той с радост би се хвърлил пред някой влак, ако трябваше да го защити. Независимо дали беше на второ място, или не.