Хвърли бърз поглед към обувките си, видя, че по тях нямаше петна. След това дълбоко си пое дъх. „Слагай си маската — помисли си тя. — И не изричай и една проклета дума.”
10
Денят беше просто бледа рисунка над покривите, когато Хенинг се събуди в скованата си поза на дивана. Лицето му беше силно притиснато в една от възглавниците и той сякаш почти можеше да усети отпечатъка от нея по бузата си.
Оказа се по-дълга нощ, отколкото се бе надявал, но не му беше необходимо кафе, за да остане в будно състояние. Материалът, който той беше подготвил за публикуване в 8 часа, се беше написал почти сам. Мъжът се беше задоволил с това да напише, че жертвата е била убита и изнасилена, заглавие, което той знаеше, че щеше да грабне вниманието. Относно гротескните детайли той се беше разбрал с Бярне Бругелан да изчака малко, ако изобщо щеше да пише нещо за тях. Не беше необходимо обществеността да научава какво се беше случило с очите на Ерна Педерсен.
Хенинг стана, за да види дали статията е публикувана и дали е получила полагащото й се място най-отгоре на заглавната страница.
Оказа се, че не беше.
Вместо това той с голямо учудване прочете в какво сестра му, Трине Юл-Осмундсен, беше обвинена. И не му отне дълго време, за да се облече и да намери номера на Карл Уве Маркюсен на улица „Хелгесен”. Минаха няколко секунди преди мъжки глас сънливо да отговори с „да”.
— Здравейте, казвам се Хенинг Юл. Син съм на Кристине, съседката ви. Нали вие сте домоуправителят на сградата?
— Да.
— Добре. Принуден съм да ви помоля за една дяволски голяма услуга.
*Обработка The LasT Survivors: sqnka, Daemon, 2018*
Трине се впусна в деня сред многогласна шумотевица, която я принуди да спре. Рояк от думи и изречения биваха хвърлени срещу нея, но дори и да се беше опитала, нямаше как да успее да различи един въпрос от друг. Охранителите й проправяха тесен коридор, а тя задържа погледа си върху асфалта. Успяваше да различи контурите на един фотограф, който се беше покачил на някакво дърво в градината на съседите. Обективът беше насочен срещу нея. Той като че ли я снимаше.
Трине никога не бе вярвала, че беше възможно толкова много хора да се поберат там. Пред нея изникна черният правителствен автомобил. Тя насочи поглед към дясната врата, докато охраната се опитваше да удържи ордите от хора на разстояние. Някак успя да се добере до автомобила, но въпреки че прозорецът, зад който се криеше, беше затъмнен, тя виждаше множеството проблясващи светкавици.
Автомобилът потегли. Трине се обърна назад, опита се да види дали някой от тях не ги следваше.
— Качиха се в автомобилите, да — каза шофьорът на Трине и се опита да открие очите й в огледалото за задно виждане.
Трине харесваше своя шофьор, леко възрастен мъж, който не се беше разболявал нито веднъж през последните три години, в които тя беше съдебен министър. Независимо от времето, независимо от това какво имаше, той я посрещаше със спокоен, приятен глас. Автомобилът беше мястото, където тя можеше за кратко да си вземе дъх. На нея й харесваше да бъде там, харесваше да разговаря с него, харесваше приятния му аромат. Но все още не знаеше дали той беше в крак с новините на деня, а тя нямаше да понесе да разговаря с някого за това, преди да й бъде позволено.
Трине силно стискаше мобилния си телефон, който вибрираше и звънеше през една секунда. Искаше й се с ритник да издълбае дупка в седалката пред себе си. Още по-бясна стана, когато откри, че чорапогащникът й се беше скъсал под коляното. „Така Трине се разпадна” — сигурно скоро щеше да пише на заглавните страници на един или друг вестник. И след това в редакциите щяха да се посмеят. Добре че нямаше да й се налага да ходи в парламента по-късно през деня, макар че в магазина на парламента продаваха чорапогащи.
Трине оползотворяваше времето в правителствения автомобил, за да прочете новините от деня, но сега не го правеше. Единствено се ужасяваше от това, че автомобилът щеше да спре и тя щеше да бъде принудена да слезе и да се сблъска с глутницата вълци. И видя навалицата от журналисти веднага след като завиха пред Н-образния блок в правителствения квартал.
Трине се опита да установи откъде идваше звукът от собствените й крачки, докато извървяваше няколкото стъпки до входа. Троп-троп, бързо, здраво. Думи и добре познати въпроси долитаха и заглъхваха, отново се надигаха, тъй като тя не отговаряше. Звуковите вълни я следваха дори и след като охраната на блока я беше пропуснала навътре. Когато се качи в асансьора и вратите се затвориха зад нея, врявата рязко утихна. Сякаш си беше сложила шумоизолиращи слушалки. Внезапно отново започна да долавя трескавото си дишане.