Трине затвори очи, докато асансьорът се изкачваше, и не погледна, преди асансьорът да бе звъннал и вратите да се бяха отворили.
Веднага след като излезе в коридора, тя забеляза интензивните тълпи от хора, идващи от противоположната посока. Обикновено ги посрещаше с вдигната глава и дружелюбно кимване. Но сега не го направи. Вътре в нея бушуваше пожар, а умът й се локализира в крайчеца на очите й. „Краката ти — помисли си тя. — Концентрирай се върху краката си.”
На вратата към крилото, където бяха разположени кабинетите на Трине и администрацията на правосъдното министерство, я срещна шефката по връзки с обществеността — Катарина Хатлем. Тя съпроводи Трине навътре, докато говореше по телефона.
— Разбирам — заяви тя. — Но Трине все още не е дошла. Трябва да се върн…
Хатлем извъртя очи.
— Чудесно — каза тя накрая. — Запитването ви е регистрирано. Сега трябва да отивам на среща. Дочуване.
След това затвори и разтърси глава така, че дългата й, червена, къдрава коса затанцува от една страна на друга.
След известно време Катарина Хатлем се превърна в една от най-добрите приятелки на Трине. Трине можеше да разговаря с нея за всичко. Но най-важната причина Трине да избере именно нея за шеф на връзки с обществеността беше, че бе работила в „НРК” дълги години. Тя познаваше медиите.
Трине се забърза в коридора към кабинета си, но леко забави скоростта си, когато наближи стената на предшествениците, откъдето предишните съдебни министри й се усмихваха от позлатени рамки. На стената преобладаваха мъжете, въпреки че през 20-те и 30-те години се наблюдаваше по-силно женско присъствие. Снимките висяха там, сякаш за да напомнят колко бързо можеше да се промени политическият живот. Няколко от министрите бяха принудени да се оттеглят преждевременно, както си спомняше Трине, и някои от свалянията бяха тежки. А тя знаеше, че в министерството вече беше подготвена нейна снимка, в случай че се оттеглеше скоро. Дори подаръкът за сбогуването вече бе купен. А това беше като че ли над главата ти виси дамоклев меч.
Тя отново забърза и влезе в кабинета, свали якето си и го окачи на една закачалка зад бюрото си.
— Всички ли са тук? — остро попита тя.
— Всички, които трябва да са тук, са тук — отвърна Хатлем.
— Добре, нека се срещнем.
Хатлем излезе в същия момент, когато секретарят Харалд Юлевик влезе. Той спря, поздрави Трине с топъл поглед, който отново накара гърлото й да се стегне и да я заболи. Тя се принуди да отвърне очи от елегантния мъж пред себе си. Със своята къса, прошарена коса и изправената си стойка би могъл да мине за рекламно лице на „Дресман”[17]. Веднъж, по време на едно празненство, Катарина Хатлем го нарече Харисън Форд, а 46-годишният министър беше може би мъжът на етажа, който привличаше най-много погледи, в това число и на мъжете.
— Как мина? — попита той. — Толкова ли беше зле, колкото си мислеше?
— По-лошо — изсумтя Трине и се извърна настрани.
— Но мина добре? Не си казала нищо?
Трине поклати глава.
— Добре — отвърна той и направи крачка към конферентната маса. — Останалите секретари на министерства са в командировка днес, но засега това не играе някаква роля. А това тук няма да ти е нужно — каза той и вдигна купчината изрезки от вестници, които информационният отдел беше подготвил за нея върху конферентната маса. — Единственото, от което медиите ще се интересуват в момента, е какво имаш да кажеш по отношение на обвиненията. Ето защо ние трябва да измислим какво да кажеш, ако изобщо ще казваш нещо.
Юлевик захвърли листовете, седна на конферентната маса и наля вода в една чаша. На Трине не й се сядаше, не и преди всички да са по местата си. И не мина много време, преди тя да чуе множество приближаващи стъпки.
Министерският съветник Хилде Бюе влезе, плътно следван от политическия съветник на Трине, Трюлс Уве Хенриксен. Те кимнаха на Трине и от тях почти синхронно се изтръгна „Добро утро”. След това заеха своите места около масата, протегнаха се да си налеят по чаша кафе преди Катарина Хатлем да влезе и да затвори вратата след себе си.
Трине седна и сложи ръка върху графика. Изглежда, всички около масата очакваха да каже нещо, но тя не знаеше откъде да започне. Взе листовете с изрезки от вестници и натисна толкова силно върху най-горния лист, че пръстът й се изви.
— Това наистина ли е позволено? — попита тя.
— Кое? — отвърна министерският съветник, една жена наскоро станала на 50 и която беше най-високопоставеният административен шеф в Министерство на правосъдието в продължение на много години, с изключение на тригодишната пауза, в която беше губернатор на Свалбард. Трине никога не се беше разбирала с Хилде Бюе, без дори да знае защо. Може би чисто и просто заради възрастовата разлика. Трине винаги бе долавяла подобие на скептицизъм в очите й, сега също не беше по-различно.