Хайди огледа стаята, сякаш въздухът щеше да й даде сили да каже това, което имаше за казване. А Хенинг имаше представа какво може да последва.
— Никой не може да се свърже със сестра ти — обясни Хайди.
Тя отново спря погледа си на него. До този момент очите й сякаш бяха сковани от лед, но не и сега. Бяха тъмнокафяви, на границата с черното. Това добре прилягаше на личността й.
— Разговарял ли си с нея днес? — попита тя.
Той изсумтя и започна да се смее.
— Не съм говорил с Трине от много години, Хайди.
— Не, но…
— Но дори и да поддържах връзка с нея, нямаше да мога да й се обадя точно сега и ти добре знаеш това. Не мога да работя по въпрос, който има нещо общо с Трине.
— Не, но си мислех, че може би имаш как да…
Погледът й отново обиколи стаята.
— Ти си мислила, че може би ще опитам да получа коментар от нея, въпреки всичко — прекъсна я той и критично изчака реакциите й. И те дойдоха. Погледът беше остър, първоначално онеправдан, а след това — агресивен.
Той разтърси глава.
— Дори и да имах номера на Трине, което не е така, силно се съмнявам, че тя щеше да ми вдигне, ако й бях звъннал по телефона. Трине и аз нямаме нищо общо помежду си от много време. Тя не дойде дори на погребението на Юнас. Нито пък бях поканен на нейната сватба.
Хенинг седна и включи компютъра.
— Да, но най-малкото можеше да опиташ — каза Хайди, без да дава вид, че се кани да си тръгне. — Именно това ти никога не можеш да направиш. Да се опиташ. Никога не можеш да направиш онова, което ти се казва, винаги трябва да спориш. Прекалено много ли ще се иска от теб, ако понякога, поне понякога показваш отборен дух?
Хенинг отново я погледна.
— Отборен дух?
Думите излязоха от устата му, сякаш имаха лош вкус.
— Ако сестра ти е извършила някоя глупост, то нашата задача е да информираме за това, Хенинг, и ти знаеш добре това.
— Да, да, знам го. Но има разлика в това да…
Хенинг спря и се овладя.
Това е пропиляно време, Хайди. А аз не обичам да си го губя.
— Не — отвърна тя иронично. — Помисли си дали не би работил заедно с някого.
— Работя заедно с Ивер.
— Да, но Ивер го няма. Във всеки случай не и сега. Хенинг не отговори, не откриваше какво да каже. Нито пък Хайди. Вместо това тя само изсумтя и си тръгна.
12
„Имам нужда за малко да остана сама” — каза Трине с тих глас.
Забеляза, че останалите в конферентната зала си разменяха учудени погледи. Но в момента Трине беше най-заета с това да не повърне.
— Бъдете така добри — добави тя. — Имам нужда от няколко минути за себе си.
Столовете бавно се отдръпнаха назад. Отне половин минута, когато накрая остана само Катарина Хатлем. Спря с ръка върху дръжката на вратата.
— Наред ли са нещата при теб? — попита тя.
Трине се обърна, но не гледаше към червенокосата си приятелка, само кимна бързо, докато очите й се пълнеха със сълзи. Нещата изобщо не бяха наред. Когато залата утихна, тя седна. Зарови лице в дланите си. Изсумтя. Разтърси глава.
9-и октомври.
Не беше трудно сега, спомняйки си, да открие аргументи за това, че е трябвало и е можела да се държи по друг начин онзи път. Но все пак беше сигурна, че бе постъпила правилно. Отново би направила същото, ако се получеше подобна ситуация. Не трябваше ли само да бъде по-предпазлива и да прикрие следите си. Защото това вероятно се бе случило, нали? Някой трябва да я беше видял и след това да я е издал. Не можеше да си представи нещо друго.
Защо, по дяволите, й трябваше да се съгласява на това?
По-голям шанс да постигне нещо, повече власт, по-високо заплащане. Но също и повече публичност, повече оплаквания, повече недоволство. Винаги имаше някой, който искаше още, някой, който смяташе, че приоритетите са сбъркани, че стратегията е погрешна, че не я бива в работата й. Въпреки това се съгласи, не й бяха нужни повече от няколко секунди, за да помисли, преди да приеме предложението. Вилям Йесперсен искаше тя да работи при него. Вилям Йесперсен.
Тя знаеше, че това беше закъсняла поща, но именно то я привличаше. Норвегия не бе имала особено много силни министри на правосъдието в следвоенния период. Шансът да оставиш следа, да запишеш името си в историята като добър министър на правосъдието, я изкушаваше. Тя имаше желание да бъде министър, радващ се на уважение и получаващ признание за своите действия. Мечтаеше си работата като съдебен министър да се отнася до предотвратяване, реагиране, изясняване и оневиняване.
А сега всичко това беше заличено.
Всички мечти, всички амбиции, всички планове. Всичко беше изчезнало. Това щяха да си спомнят другите за нея. А не всичко онова, което беше постигнала.