Бярне се беше обадил предварително и беше обяснил, че бяха на път, така че както Мартине Елвевол, така и момчето трябваше да са подготвени за разговор. Когато Санлан звънна на вратата им, бързо им отвориха и не се налагаше да изкачват повече от един етаж, където една жена с изпито лице ги поздрави. Лицето й беше бледо и посърнало, сякаш от известно време не беше спала особено много. Косата беше кестенява, средна на дължина и се спускаше небрежно върху раменете й.
— Заповядайте — каза тя, след като се здрависаха. Влязоха във всекидневната, където звукът от вървящия филм изпълваше стаята. Бярне веднага разпозна, че това беше един от филмите за Шрек. Юлрик, момче със светла, средно дълга коса, точно като баща си, беше седнало на пода пред телевизора с превит гръб.
— Ще желаете ли кафе или нещо друго? — попита Мартине.
— Не, благодаря — отвърнаха в един глас двамата разследващи.
— Как е той? — продължи Бярне.
За няколко секунди Мартине Елвевол се колебаеше в отговора си.
— Не много добре — отвърна тя. — Днес не го пуснах да отиде на училище, защото ми изглежда малко, как да кажа, отнесен. В определени моменти си е напълно нормален, но от време на време виждам как той просто се взира наоколо в празното пространство. Юлрик винаги е бил леко неспокойно момче. Винаги е бил малко тревожен по природа.
Бярне кимна.
— Той каза ли нещо за… случилото се?
Елвевол кимна отрицателно с глава.
— И затова не съм му оказвала натиск. Смятам, че е разумно да го оставя за известно време насаме със себе си.
— За съжаление, времето е лукс, който не можем да си позволим особено много — обясни Бярне. — Ще имате ли нещо против да си поговоря малко с него?
— Не — каза Елвевол, в чиито очи внезапно се появи тревога. — Само… само бъдете малко по-предпазлив с него.
Бярне се усмихна съчувствено.
— Разбира се.
Той даде знак на Санлан, че ще проведе разговора на четири очи.
— Все пак мисля, че бих изпила чаша кафе — каза тя.
Мартине Елвевол се усмихна, мина покрай нея и й посочи пътя към кухнята. Бярне изчака, докато не остана насаме с Юлрик. Седна на пода, не прекалено близо, а леко встрани.
— Какво гледаш? — попита мъжът и погледна очите, които, трептейки, следваха изображенията на екрана. Фиона се канеше да набие едно момче, което се представяше за Робин Худ.
— Олеле — добави той. — Силна дама.
Юлрик не отговори.
— Дъщеря ми обожава този филм — продължи Бярне след малко. — Гледал съм го сигурно поне тридесет пъти.
И сега Юлрик нямаше какво да каже. Бярне пропълзя с поглед из стаята, докато се опитваше да измисли как да успее да накара деветгодишното момче да проговори. Кутийките на много филми лежаха на купчина пред телевизора. Кутия лего под масичката за кафе. Наоколо разпръснати стъклени топчета за игра. Футболна топка на пода до дивана.
— Юлрик — каза Бярне и се обърна към момчето. — Аз се казвам Бярне. Работя в полицията.
Момчето не отлепваше очи от екрана.
— Опитвам се да разбера какво се е случило в клиниката снощи. Знам, че ти пръв си видял, че Ерна Педерсен е мъртва.
Този път деветгодишното момче погледна ококорено към Бярне.
— Би ли ми казал какво видя?
Очите на Юлрик отново се насочиха към телевизора.
— Ще ти пречи ли, ако намаля малко звука? — попита Бярне и посочи към дистанционното. — Така ще ни бъде малко по-лесно да си поговорим.
Юлрик не отговори, но въпреки това Бярне го прие като знак за съгласие. Той се протегна към дистанционното и намали звука докрай. Веднага се дочуха звуци от кухнята. Приглушен говор, чаша, която дрънчеше.
— Знаем, че някой се е отнесъл лошо към нея — продължи Бярне. — А моята работа е да се опитам да попреча нещо подобно да се случи отново. Чудя се дали не можеш малко да ми помогнеш за това.
Юлрик срещна погледа на Бярне.
— Видя ли някой да се държи лошо с госпожа Педерсен?
Юлрик сведе очи, играеше с пръстите си. Този път Бярне изчака.
— Тя просто беше мъртва — каза най-сетне Юлрик.
— Ти не каза какво се е случило, когато тя е починала.
Юлрик поклати глава — силно и бързо. Бярне кимна, опита се да измисли друг начин да зададе същия въпрос. Не му хрумваше нищо.
— Видя ли някого в стаята й?
Същата реакция. Нещо отново накара Юлрик да се замисли и да се натъжи.
— Тя беше ли мила, госпожа Педерсен?
Момчето кимна.
— Даде ми бонбони.
— Бонбони? Това е хубаво — отвърна Бярне. — Ти говори ли с нея?
— Не много.
— А малко?
Юлрик отново заби поглед в пода. Бярне не знаеше дали имаше смисъл да продължава. Дори и без да познава момчето, лесно можеше да види, че се беше затворило дълбоко вътре в себе си. Дали се дължеше на нещо друго, а не на факта, че беше видяло мъртъв човек, при това убит човек, не можеше да се каже.