— Добре — каза Бярне. — Благодаря ти, че си поговори с мен, Юлрик. Надявам се, че ще можем да го направим отново някой друг ден.
Момчето не отговори, а Бярне му върна дистанционното. Изведнъж стаята се изпълни с песни. Мелодията беше красива, абсолютно неподходяща за момента.
Бярне отиде при другите в кухнята.
— Момчето ви е прекрасно — каза той на Мартине Елвевол. — Мисля, че всичко ще мине добре.
Майката на Юлрик се усмихна нежно.
— Беше ли ви полезен?
— Да — отвърна й Бярне, като едновременно с това кимна.
— Мисля, че може би трябва да го оставя да прекара малко време с приятелите си след училище днес. Ако той има желание. Може да му се отрази добре отново да прави нещо съвсем обичайно.
Санлан се усмихна и остави чашата си.
— Според мен звучи разумно — отговори тя.
14
Думите се забиваха толкова силно в Трине, че тя си поемаше неравномерно дъх. Сякаш стаята се въртеше и въртеше, а тя трябваше да седне, за да не падне. Седнала на бюрото, тя опря ръце на челото си и се приведе напред с лакти. Косата падаше над очите й, създавайки около нея щит, който беше неизползваем.
Вдигна глава, видя, че имейлът е бил изпратен от lognen0910@hotmail.com. Трине изсумтя, виждайки името, реши, че онзи, който й беше изпратил заплахата, не бе използвал IP-адрес, който лесно може да бъде проследен. Затова не възнамеряваше да предупреждава охраната, не желаеше да замесва никой друг в това.
Внезапно то я подсети за нейната секретарка, която получаваше копия от всички имейли, които идваха на имейл адреса на съдебния министър. Трине бързо стана, прекалено бързо, и неочаквано се замая. Хвана се за главата и отново си възвърна равновесието. След това отиде до вратата и я отвори. Видя, че в момента секретарката не си беше на мястото.
Късмет.
Трине излезе забързано и хвърли кос поглед из коридора, долови гласове от всички посоки, но се втурна към задната страна на рецепцията. Раздвижи мишката на компютъра, намери програмата за имейли и електронното писмо от lognen0910. Изтри го както от входящата кутия, така и от кошчето. Бързо се върна обратно в кабинета си, преди някой да е разбрал.
След като затвори вратата, облегна гръб на нея и затвори очи, дишаше дълбоко и тежко. Отново трябваше да се концентрира върху това да не заплаче. Но как можеше някой да е разбрал какво беше направила? Кой я следваше по петите?
Досега не й бяха липсвали противници наоколо, нито в министерството, нито в полицията или в партията. Мнозина се бяха почувствали пренебрегнати, когато преди три години на нея й бе предложено да стане министър на правосъдието. Отново се заговори за женските квоти, за това, че Трине никога нямаше да получи тази работа, ако министър-председателят не беше принуден да назначи жена. Сега те вероятно злорадстваха, мислеше си тя, враговете й. Но кой може да е разбрал какво беше направила? Та тя не го бе разказвала на никого, нали?
Трине поклати глава, отново се върна при стола си и седна. Провери мобилния си телефон. Шестнадесет пропуснати повиквания само за последните двадесет минути.
Беше странно. Първите пъти, когато се беше появила по телевизията и във вестниците, тя бе получила купища текстови съобщения от познати и непознати номера. Сега това почти никога не се случваше. Ето защо тя самата бе превърнала в навик това да изпраща съобщения за подкрепа на министри или други политици, особено жени, когато те преминаваха през трудни моменти. Чисто и просто защото няма някой друг, който да го прави. Нито един от колегите й от правителството не й бе изпращал съобщение, в което да й окаже подкрепа в тежък период. Нито едно обаждане от приятелка.
Може би си нямаше никого. Не и в действителност.
Мислите й бяха прекъснати от почукване на вратата. Трине изсумтя, изправи се и силно премигна няколко пъти. Вратата се отвори и Харалд Юлевик надникна вътре.
— Здравей — меко каза той. — Може ли да вляза?
Трине усещаше, че все още не може да говори, затова се задоволи с кимване. Държавният секретар широко отвори вратата, влезе вътре и бързо я затвори след себе си. Хвърли бавен поглед наоколо и долепи дланите си една към друга. Погледна я.
— Моля ви — каза тя. — Без никакво съчувствие. Точно сега няма да мога да го понеса.
Юлевик не каза нищо, само кимна безмълвно.
— Само бих искал да ви попитам дали мога да направя нещо за вас.