Възможно бе да е чист късмет, но по това време тя обожаваше да пие ягодово дайкири. И не бе минало много, преди той да се обади месец по-късно. А сега живееха заедно от три години и бяха родители от две години и половина. И бяха добре, не можеше да каже нищо друго.
Но той наистина ли беше Правилният?
Матис беше мил, забавен, общителен. И не на последно място, беше много добър като баща на Себастиан — в моментите, когато си беше у дома. Освен това се разбираше с майката на Емилие, с нейните приятели, дори казваше, че се чувства „адски добре” в Йесхайм[20]. Но понякога като че ли живееха на различни планети. Четиринадесет дни в годината той беше на лов във Финмарксвида[21]. През лятото най-много обичаше да ходи на рок фестивали заедно с приятелите си, докато тя предпочиташе шезлонги и ол инклузив. Не се виждаха особено много един с друг. Той се занимаваше със своите неща в Осло, а тя — на летището. Емилие може би си беше мислила, че това да живеят заедно, да бъдат семейство, включваше нещо повече от логистика, да накараш всекидневието да заработи. А въпросът, който тя си задаваше все по-често в последно време, беше дали наистина го обича.
За щастие, не се беше породила дълга дискусия за това къде щяха да живеят. Матис не беше толкова придирчив. Нито пък беше особено загрижен как обзавеждаха. Интериор, избор на диван, цвят на стените, сервизи за чай и кафе — нищо от това не беше важно за него, както беше твърде важно за нея. Затова си купиха къща, която с времето Емилие имаше планове да пребоядиса, само да й се изясни каква би искала да стане. Искаше й се само Йохане да се беше преместила у дома след завършването си. Така щеше да им стане малко по-лесно да се срещат, във всеки случай щеше да бъде по-често, отколкото сега. Оттогава бе изминало едно лято. Именно затова Емилие се радваше, че щеше да обядва с нея утре.
Но вече беше утре. Сега всичко се свеждаше до същото, до което винаги се свеждаше сутринта. Да нахрани Себастиан, след това да му измие зъбите, да му среше косата, да му приготви храна за обяд, да му облече връхни дрехи, да му опакова допълнителни дрехи за всеки случай, или не, не за всеки случай, а защото той винаги се цапаше или се напишкваше.
Колко се радваше, че това време беше отминало. Понякога й се искаше да можеше да натисне копчето за превъртане напред, сякаш животът беше DVD сериал и всички мъчителни епизоди можеха да бъдат прескочени. Но след това той се усмихваше или започваше да се смее, или пък казваше нещо, което сгряваше цялото й тяло. И тогава й се искаше действието да върви на забавен каданс.
Часът беше малко след осем и половина, когато Емилие паркира пред детска градина „Нурбю”, дълга, плоска къща, която никога не беше боядисвана в друг цвят, освен в червено. Тя самата бе посещавала градината като малка, но не помнеше много от тогава, освен че почти през целия ден бяха навън, както в хубаво време, така и в лошо — традиция, която, изглежда, се беше запазила. Навън имаше обширни площи. Много на брой катерушки за деца. Дори и един хълм, по който децата можеха да се пързалят с шейни или да вилнеят през зимата.
Емилие слезе от автомобила, пооправи си дрехите, вдигна Себастиан от детската седалка и внимателно го остави на земята. След това протегна ръка към него и той я хвана. Двамата бавно се отправиха към входа, минавайки по асфалтирана пътека, където детските колички бяха подредени една до друга до стената. Един татко, когото тя засичаше всеки ден, й се усмихна. Емилие също му се усмихна. Утрото беше хубаво и хората трябваше да му се наслаждават, докато трае. Слънцето се прокрадваше между дърветата, които сякаш протягаха шия нагоре към небето. Мъглата на есенната утрин беше опаковала клоните и листата като в захарен памук.
Погледът й се спря върху мъж, който беше застанал до оградата зад един смърч. Държеше фотоапарат пред очите си и не помръдваше. Емилие забави хода си и присви очи, за да го види по-добре. Не успяваше да различи много в сънливата сутрешна светлина, освен че беше облечен в зелено войнишко яке и че лицето му беше закрито от фотоапарата. Когато той го смъкна, изглеждаше точно така, сякаш се беше вторачил в нея. В тях.
— Мамо — каза мъничък, тънък и нетърпелив гласец до краката й. Тя погледна надолу към Себастиан, който я дърпаше.
— Сега идвам, приятелче, само да…
Тя се обърна обратно и погледна към дървото. Мъжът го нямаше. Тя се опитваше да разбере къде беше отишъл, но всичко, което успя да види, бяха клони, извиващи се от вятъра, облаци прах, издигащи се от земята.