— Трябваше да си взема ягодов сладолед — каза той.
Ньоклеби се усмихна отново и постави кичур коса над ухото си.
— Все още ми се гади от предишния, който ми даде.
Хенинг се усмихна, видя, че устните й се разтеглиха, влажни и съвършени, сякаш си беше нанесла свеж слой червило непосредствено преди да дойде при него.
— Добър доклад — продължи той. — Професионален и добър, както обикновено.
— Хех — изсумтя тя. — Нямаше чак толкова много нови неща, които да захапете. Поне не и за теб.
Той сведе поглед.
— Понякога имаш прекалено добри източници, Хенинг.
— Значи нямаш желание да станеш един от тях?
Този път и двамата се усмихнаха.
— Мислех, че съм един от източниците ти.
— Така е, но официалните източници са скучни, Пиа. Знаеш го.
Тя отново се засмя.
— Но е ясно, че ти си моят източник мечта. В това няма никакво съмнение.
— О?
— Не, предпочитам да имах източник, който да можеше да ми даде всичко, което се намира в Indicia например.
Хенинг бързо я погледна.
— Ето това вече щеше да е нещо — допълни той.
Ньоклеби не отговори веднага.
— Да, това е мокрият сън на всеки един журналист, като се замисля.
— Мхм.
Хенинг може би си беше мислил, че очите й щяха да пламнат в момента, в който той споменеше думата Indicia, или във всеки случай, ако разбереше защо той го подхвърляше. Но нямаше никакъв намек за промяна. Нямаше бърз, нервозен поглед. Нямаше потрепване в ъгълчето на устата й дори един-единствен път.
Може би се надяваше прекалено много. Пиа беше работила няколко години в полицията, свикнала беше да пази тайни, свикнала беше да играе игрички с медиите.
Но би ли могла да скрие нещо подобно?
— Как е — лесно ли е за един страничен човек да се замеси с Indicia?
Ньоклеби се обърна към него.
— Какво имаш предвид?
— Можех ли аз например да проникна в Indicia, ако разполагах с твоето потребителско име и парола? Отвън?
Устата на Ньоклеби се плъзна леко нагоре, жената изчака малко преди да отговори.
— Надявам се, че не идваш тук с неприлично предложение, нали?
— Прекалено добре ме познаваш, Пиа.
Лицето й леко беше потъмняло. Погледът й беше по-остър.
— Но бих ли могъл? Чисто хипотетично, само да го изясним.
Ньоклеби не отговори. Само се втренчи в него с търсещи очи.
— Мислех, че ще говориш с мен за убийството на Ерна Педерсен.
— И за това също.
Ньоклеби го гледаше толкова критично, че очите й го изгаряха.
— Функционалността на програма като Indicia не е нещо, което споделяме с широката общественост, Хенинг. Нито пък с неофициално луди журналисти.
— Това е глупаво — отвърна той и се усмихна.
— Всъщност защо питаш за това?
Той вдигна рамене.
— Просто съм любопитен.
— Изключително много — заяви тя саркастично. — Винаги се крие някаква умисъл зад въпросите ти.
„Точно така” — помисли си Хенинг и изчака за кратко с отговора си. След това вдигна ръце в защита.
— Няма правило без изключение — отвърна той и още веднъж се усмихна, надяваше се, че това щеше да бъде достатъчно, за да прогони скептицизма, загнездил се в очите й.
Той обаче нямаше този късмет.
— Ако няма нещо друго, то…
Ньоклеби се изправи.
— Това е всичко.
Инспекторката спря и го погледна.
— Колко назад се връщате във времето, за да откриете причината за това убийство за отмъщение на Ерна Педерсен?
Ньоклеби го погледна. Почти незабележимо поклати глава. После си тръгна.
17
Бярне едва беше излязъл от асансьора на четвъртия етаж на Грюнереме, когато Емил Хаген го видя и му сигнализира да спре. И Бярне спря насред коридорите, движещи се паралелно един на друг, наподобяващи буквата „Н”, всекидневната отдясно, стаята за наблюдение отляво. Зад един голям прозорец беше седнала жена, задълбочена в нещо на компютъра. Зелена светлина блестеше в очилата й.
Хаген, полицай с къси крака и кестенява коса на бодлички, приключваше телефонен разговор и хлопна обратно капачето на мобилния телефон с удар, приближи се към тях с влажни маратонки, които пищяха по излъскания под. Дънките се бяха впили здраво около бедрата му. Черно кожено яке обгръщаше стегнатите мускули в горната част на тялото му, които изпъкваха под бялата му тениска без надписи.
Емил Хаген беше дошъл в Криминалния отдел преди малко по-малко от три години, непосредствено след завършването му на полицейското училище. На пръв поглед би могло да изглежда сякаш с цялото си младежко усърдие и наивност се беше хвърлил с главата напред. Но скоро Бярне беше разбрал, че нещо съвсем различно се криеше в дъното на ангажимента на Хаген.