Един-единствен път изглеждаше така, сякаш е в контакт с истинския свят, а не само с този, който очите му откриваха в тавана или на друго място в стаята. Бяха изминали шест години от смъртта му, но въпреки това като че ли беше вчера.
Сюнд тихо се отдръпна назад. В коридора се натъкна на пациент и негов роднина, внук може би, който беше излязъл на бавно раздвижване. Усмихна им се и извади мобилния си телефон от джоба, погледна, че часът беше малко след пет. И в този момент усети внезапно чувство на отчаяние, което заседна в диафрагмата му.
Скоро тя щеше да дойде, за да вземе Улрик. Скоро щеше да стане една седмица, без да е присъствал в живота на сина си. Може би в най-добрия случай щеше да разбере какво става, ако Мартине благоволеше да му отговори на текстовите съобщения.
Знаеше го, продължаваше усилено да опитва, но понеже не можеше да е там всеки ден и да го чуе от устата на Улрик, то трябваше да го чуе поне от нея. Как беше малкото момче, какво беше научило. С кого беше играло или е било вкъщи. Пропускаше всичко това, защото с Мартине вече не бяха влюбени. Или защото тя беше престанала да го обича.
Но макар че може би отново беше намерил любовта, той не понасяше мисълта, че беше възможно друг мъж да е заел мястото му, не само в леглото на Мартине, но и в живота на Улрик. Че Улрик може би щеше да заобича още един татко, докато само той беше истинският баща, който замъкваше сина си на работа в онези случаи, когато е трябвало да правят нещо приятно само двамата.
Ако бе имал средства, за да откаже, щеше да го е направил. За щастие, бе успял да открие напълно зареден електрически, въртящ се стол на място номер четири, с който Улрик да може да си играе, стига да обещаеше, че ще се съобразява с пациентите. И малкият, естествено, го направи, той винаги беше толкова добър в това. Обожаваше да бръмчи наоколо в болницата. Именно това беше последното, което Сюнд го видя да прави.
Но къде се беше дянал малкият калпазанин?
Обувките на Сюнд издаваха ритмични звуци по пода, докато той търсеше момчето из коридорите и стаите. Във всекидневната виждаше само Гюторм и неколцина други в ожесточен дебат за избора на телевизионен канал. Сюнд продължаваше нататък по коридора, но не съзираше никакво щастливо пищящо деветгодишно момче във въртящ се стол. Отново огледа коридора от едната страна на продълговатия „Н” образен етаж и направи същото упражнение от отсрещната му страна. И най-накрая там, пред една от вратите на стаите за пациенти, седеше малкото момче. Което вече не изглеждаше толкова малко в коридор, където смъртта дебнеше иззад най-близкия ъгъл.
Както винаги Сюнд се радваше вътре в себе си, докато наблюдаваше своя син, без той да знае. Чувството на гордост го сгряваше. Но имаше нещо странно в момчето, което стоеше там неподвижно във въртящия се стол. Ръцете му бяха сгънати между бедрата. Краката му бяха кръстосани. А то се полюшваше напред-назад, докато очите му се озъртаха по пода, където имаше само хладен лъч от лампите на тавана.
— Здравей, Улрик — каза Сюнд и спря. — Какво става? Как върви?
Но Улрик не отговори, само продължаваше да се люлее напред-назад. Сюнд се наведе и го погали по косата. За кратък миг го обхвана страх, че някой от пациентите му беше направил нещо, но веднага отхвърли мисълта. Случваше се да се ударят по погрешка и понякога се разгневяваха, но никога не би им минало през ум да наранят едно деветгодишно момче. Та те го обичаха.
— Моето момче — продължи Сюнд. — Какво има?
Никакъв отговор.
Сюнд погледна нагоре към табелката с името пред стаята. Забеляза, че вратата беше открехната.
— Отново ли си бил при Ерна? — попи за той.
Момчето просто продължаваше да се клатушка напред-назад.
„Видял е нещо” — помисли си Сюнд.
Коленете му щракнаха, когато се изправи и премина покрай люлеещия се стол, бутна вратата на малката, тясна стая за пациенти. Ерна Педерсен седеше там с изправен гръб, както обикновено. Но не това накара Сюнд да спре рязко и да направи дълга крачка назад. А лицето й, което обикновено беше бяло и студено. Сега то беше оцветено в мрачни, мътни ивици, които бяха проправили пътеки в реките на старостта под очите й. И той едва успя да различи какво криеха мръсните очила, преди миризмата на смърт да го застигне.
2
Хенинг Юл приклекна на ледените дъски на трибуните на Делененга[1]. Над него облаците бяха придали на небето сиви нюанси, облаци, които на слоеве се плъзгаха по небето настрани и целенасочено към града. Вятърът, който по-рано през деня беше разхвърлял прахоляк и боклук по улиците на Осло, се успокои донякъде, но все още носеше в себе си нотка на ярост.