— Не можеше да си спомни точен час, но е било следобеда, в това беше сигурна. Никой от другите, с които разговаряхме досега, не е видял или чул нещо — допълни Хаген и отново облиза горната си устна.
— Кое може да подскаже, че извършителят е бил познат на повечето хора тук?
— Че е работил тук ли, имаш предвид?
— Например. Ако минеш покрай нещо, което виждаш всеки ден, то ти не го виждаш напълно. Само се замисли за себе си. Знам, че всекидневно си наливаш вода от диспенсъра пред кабинета ми. Щеше ли да знаеш отговора, ако те бях попитал дали резервоарът е пълен до половината или до четвъртината си?
Хаген се замисли за няколко секунди, преди да поклати отрицателно глава.
— Значи извършителят може да е бил тук толкова често, че хората не са си давали сметка, че той е бил тук.
— Или тя — каза Санлан.
Бярне вдигна едната си вежда.
— Наистина ли вярваш, че е възможно жена да го е извършила?
— Защо не? Не е нужно да си особено силен, за да удушиш възрастна жена, която така или иначе е с единия крак в гроба.
Бярне бързо почеса основата на носа си.
— Шефът на болницата обикновено е доста разговорлив за някои други проблеми тук — продължаваше Хаген. — Но не знам дали е толкова важно.
По челото на Бярне отново се появиха бръчки.
— Защо го казваш?
— Не, зависи колко релевантно е това — опита Хаген.
— Точно сега всичко е еднакво релевантно. Какво каза той?
— Тя — отвърна Хаген и насочи брадичката си леко напред.
— Хм?
— Шефът е жена.
— О.
Хаген погледна надолу към записките си.
— Вибеке Шоу — допълни той. — Тя разказа за роднини, които се карат и се оплакват, за пациенти, които крадат, за оборудване, което вече не работи, за лекарства, които изчезват. — Хаген махна с ръце. — Няма начин. Грижите на възрастните днес — продължи той и въздъхна.
— Лекарства, които изчезват? — попита Бярне.
— Да, аз не знам. Но тя ми разказа нещо друго, което е леко интересно, като се замисля. Не толкова отдавна трябвало да въведат болнични правила за всекидневната тук, горе.
Хаген посочва с палец над рамото си.
— Болнични правила? — попита Бярне.
— Да, на кого да му бъде позволено да решава какво да гледат по телевизията, кога и т. н. Някои от мъжете били поели прекалено много контрол върху дистанционното, от което жените се бяха уморили. Ерна Педерсен била една от тях.
Санлан напрегна мускулите на челюстта си, но така и не успя да прикрие усмивката си.
— Но мога да си представя, че и мъжете не са били особено въодушевени от тези правила, нали?
— Не. Особено един…
Хаген отново надникна в листовете си.
— Гюторм Тветер — добави той.
Бярне погледна към Санлан.
— Отивам да видя дали ще мога да го намеря — заяви Санлан.
— Добре — отговори Бярне.
Санлан мина покрай тях двамата, покрай всекидневната и продължи наляво по коридора. Двамата служители на реда се обърнаха и я последваха с поглед. Изглеждаше, че униформата й беше шита по мярка.
— Провери ли нещо за Даниел Нилсен? — попита Бярне и се отърси от мислите си. Хаген облиза устните си.
— Кой е той?
— Човекът, под чието наблюдение Ерна Педерсен е била най-много. Опитах се да му се обадя няколко пъти днес, но той не отговаря. Нито пък ми връща обаждането.
Хаген извади нов лист от джоба си и набързо плъзна очи нагоре-надолу по него, преди да отвърне:
— Не, той не е бил тук.
— Добре — отвърна Бярне и кимна. — В това време ще поговоря с някои от останалите. Имаш ли предложение с кого да започна?
18
Вече не се случваше толкова често Трине да шофира, но беше приятно чувството отново да бъдеш зад волана, сама, а покрай теб да е съвсем, съвсем спокойно. Статичният звук на гуми върху асфалт й действаше приспиващо, нещо, което я изненада. Никога не беше вярвала, че ще се измори сега, мислейки си за всичко случило се и за онова, което се канеше да направи.
Подайте оставка или някой ден истината ще излезе наяве.
Тя никога нямаше да отговори на имейла. Не й се влизаше в имейл дискусия, която щеше да стане трудна за укриване. Но и не издържаше да бъде в кабинета си, да бъде прекъсвана всяка пета минута заради нови въпроси, нови изказвания, нови съобщения в медиите, нови изисквания. Стените се бяха стеснили прекалено. Тя трябваше да бъде сама за малко, не понасяше мисълта, че трябваше да се гмурка в морето от журналисти всеки път, когато влизаше или излизаше от някоя сграда. Без да знае какво да каже или да направи.