Беше разказала на Катарина Хатлем за капана, чисто и просто защото повече не понасяше да го таи в себе си. Но не каза нищо за имейла, не искаше Катарина да започва проучвания самосиндикално. Тя можеше да бъде изключително убедителна, когато веднъж се заемеше с това.
Трине носеше червена шапка с козирка, дръпната надолу над лицето й и си беше сложила различни от обичайното очила. Внимаваше да не срещне погледа на някой от шофьорите на автомобилите от отсрещното платно, но си помисли, че лесно биха я разпознали. Познато й беше усещането за това колко беше привлекателно да се опиташ да се отървеш от телохранителите от задния автомобил, но тя не се осмеляваше, не можеше. Това щеше да засегне не само нея самата, но и Катарина.
Катарина беше тази, която се бе погрижила Трине да успее да излезе незабелязано от Министерството на правосъдието преди малко по-малко от час през тунела под R5, където я очакваше един мъж. Той я беше качил в автомобила под наем, който тя подкара от задната страна на сградата на „YG“. Катарина й беше подготвила също и малко храна, дрехи и друг мобилен телефон, тъй като полицията лесно можеше да проследи сегашния й.
Трине навлезе в тунела „Лиер”, докато си мислеше за първия въпрос, който й беше зададен, когато цялото правителство излезе на Дворцовия площад[23] за първи път, предвождано от Вилям Йесперсен. „Ще ви остава ли време да се виждате с мъжа си сега, след като станете правосъден министър?” Трине остана зашеметена от въпроса, беше смятала, че може би ще има възможност да каже нещо за борбите, които води, но никой не я беше подготвил за интереса от страна на медиите спрямо личния й живот. И че това щеше да бъде първото, от което те се интересуваха. Искаше й се да бе успяла да даде остър и добър отговор, но всичко, което изрече, беше: „Да, разбира се.”
Но сега тя бягаше и от Пол Фредрик. Беше му изпратила текстово съобщение точно преди да тръгне и го беше уведомила, че днес няма да се прибере, но така и не беше получила отговор, докато не дойде време да тръгва.
Телефонът, който Трине получи, звънеше. Тя разпозна номера.
— Здравей, Катарина — отговори Трине.
— Здрасти. Къде си?
— Наближавам Драмен.
— Добре ли си?
— А, да, Катарина, добре съм.
— Засега не е толкова неочаквано, но си мислех, че все пак трябва да ти обърна внимание. Опозицията, естествено, се е вкопчила в това. Но което е малко по-лошото, лидерът на МРЛ излезе и заяви, че „ако това е истина, то положението е изключително сериозно”.
Трине въздъхна.
— Знаеш какви са медиите. „Изключително сериозно” звучи в заглавията наоколо. Уговорките се появяват едва по-надолу в статията.
— Типично. Нещо друго?
— Все още не. Засега нещата вървят доста добре.
— Окей. Обади ми се, когато стигнеш тогава.
— Мхм.
Но Трине нямаше никакво желание да се обажда на някого или да разговаря с когото и да било. Искаше само да се махне.
Хвърли поглед в огледалото за задно виждане, забеляза черно „Ауди” в движение с двама мъже на предните седалки. „Ще се поизпотят малко” — каза си тя, обмисляйки заформилата се ситуация и задачата, която им беше дадена. На път за място, което те не познаваха и върху което все още нямаха контрол. Тя добре ги разбираше. Ами ако нещо се случеше с министъра на правосъдието по време на тяхната смяна?
19
Той изучаваше цветовете на екрана, контрастите. Виждаше, че трябва да придаде на заобикалящата го обстановка малко повече светлина, малко повече цвят. Или може би не.
Харесваше му настроението на снимката. Сутрешната мъгла, която се стелеше над хълма при детската градина. Дърветата наоколо, капсулирани в издигащия се памук, сътворен от природата. Трябваше да снима и това, а не само момченцето, което имаше пясък около устата си. Точно на тази снимка той не се усмихваше, продължаваше да се занимава със своето. Седнал беше на земята. Облечен бе в шушлякови панталони, със сигурност топлеха, добре подплатени бяха. В блажено неведение, че всичко беше просто фалшиво прикритие. Всичко, което можеше да се случи с момченце на две години и половина.
Той маркира момчето, леко засили неговия контраст, така че цветовете му да се открояват повече на фона на приглушената сутрешна светлина, за кратко се заигра с различните филтри. И макар че нямаше нужда от това, принтира снимката. След малко изпод бюрото се чу продължителен, свистящ звук. И скоро момчето излезе, в ярки цветове и ясно.
Той изучаваше лицето му, изследваше скулите му, които едва можеше да различи под закръглените му детски бузи. Гледаше носа, устата. Зъбите.