Има ли нещо от мен в теб?
Той го знаеше, това беше идиотска мисъл, но не можеше да направи нищо. И си я представи, представяше си тях, ръка за ръка, как тя го дърпа след себе си, защото обикновено закъсняваше за работа. Но днес не можеше да е било така, ако се съдеше по спокойната й крачка. И винаги толкова красива. Толкова обречена, все така дяволски красива. А момченцето. Малко и непокътнато.
Във всеки случай, поне за момента.
Той отново седна на компютъра, усещаше колко беше мека пластмасата под пръстите му, когато ги потри един към друг. Влезе във фейсбук и провери какво беше най-новото. Разтърси глава. Всички бяха толкова дяволски преуспели и щастливи. Пробва да поиграе малко, но му беше трудно да се концентрира.
Размишляваше върху случилото се предишния ден, за крем карамела, който беше погълнал, преди изобщо да бе имал възможността да го опита. Старата бе умряла веднага. И всъщност той не беше напълно наясно какво беше направил, преди да го извърши. Следователно така и не беше видял светлината да угасва. Никога не позна борбата, колко малка беше в пръстите му.
Четири силни позвънявания го откъснаха от мислите му. Придърпа телефона към себе си и въздъхна.
Той си я представяше, майката, как е на работа, в обедна почивка и се чуди какво ли прави той, дали не можеше да обмисли да дойде утре на вечеря. Той не искаше да отговори. Тревоги, тревоги, тревоги. Всеки път едно и също, отново и отново. „Беше ли в офиса?”, „С какво се занимаваш през деня?”
„Само ако знаеше с какво се занимавам” — помисли си той. И утре вечер не ставаше. Той имаше планове. И то големи планове.
Отново погледна момчето. След това смачка листа и го засили към стената, извади работещата с USB минипрахосмукачка, постави върха й между копчетата и изчисти насъбралите се от последните дни трохи и прах. И не на последно място — ДНК.
Когато приключи, избута масата от себе си, отвори чекмеджето и погледна към разпечатания плик с голямо, зелено „Г”. Извади го, остави го до една доза, малко по-голяма от обикновено, с капсули морфин.
Почти не можеше да чака до следващия двубой. Щеше да го усети. Щеше да види тази светлина. Особено когато тя угаснеше.
20
След връщането си в редакцията Хенинг седна на своето място и се замисли. Беше ли помъдрял след срещата с Пиа Ньоклеби?
Трябва да си професионален лъжец, за да успееш да спреш всички рефлекси от лицевата мускулатура, когато изведнъж се сблъскаш с компрометираща информация. Това дава отражение както в погледа, така и в жестовете. Но вместо да се изнерви или да стане неспокойна, Пиа започна да проявява любопитство и бдителност.
Наистина ли беше толкова добра в лъгането?
Ако случаят беше такъв, то той беше принуден да се доближи до проблематиката на Indicia по друг начин. И си помисли, че може би знаеше как.
Според 6tiermes7 мъж на име Андреас Шер е бил на работа в Оперативния център, когато Юнас е починал. Не беше напълно изключено той да може да си спомни нещо от онази вечер. Може би имаше запазена информация за патрула, който е бил изпратен, за да провери какво е правел Туре Пули на улица „Марквайен” около 20:30 часа. Може би хората от патрула можеха да го проследят. Определено проследяването си струваше, особено сега, когато той нямаше много време за това. Работата по разследването в клиниката напредваше бавно и сигурно, а вечерните вестници се бяха концентрирали предимно върху Трине.
Хенинг откри, че имаше много хора с името Андреас Шер, но само един, който живееше в Осло. Той влезе в стая с размерите на телефонна кабина и набра номера. Мрачен мъжки глас отговори след втория сигнал.
— Здравейте, казвам се Хенинг Юл. С Андреас Шер ли разговарям?
— Да.
— Здравейте — повтори Хенинг. — Обаждам ви се, защото сте били или във всеки случай сте ръководител на екип в оперативния център към полицията в Осло. Така ли е?
— Да, така е. Все още работя там.
— Добре. Хубаво. Имам въпрос, който може би не е толкова… толкова лесно да бъде разбран просто ей така, но се надявам да успеете да ме разберете, тъй като е важно.
Хенинг не получи отговор и го прие като знак да продължи.
— На 11 септември 2007 избухна пожар в моя апартамент на улица „Марквайен” в Грюнерльока. Били сте на работа в оперативния център онази вечер и знам, че е бил изпратен патрул до улица „Марквайен” 32 малко преди да подпалят дома ми.
Хенинг спря, за да се увери, че Шер е асимилирал всичко.
— Да, и? — попита Шер. — Съжалявам да го чуя. Но защо звъните на мен за това?