— Защото сте били на работа в онази вечер. Знам също, че е било…
— Откъде знаете това?
— В онази вечер аз изгубих сина си — отвърна Хенинг и прочисти гърлото си. — И освен че съм заинтересован малко повече от нормалното да разбера какво се е случило, аз съм и журналист. Имам си един или два източника.
Шер не каза нищо. Хенинг реши да кара направо.
— Охранител на паркинга е забелязал мъж, седящ в автомобил няколко вечери подред пред двора ми. И затова е бил изпратен патрул от оперативния център.
Хенинг отново направи пауза.
— Това говори ли ви нещо, Шер?
Тишина.
— Мъжът, който е седял в автомобила, е бил Туре Пули — продължи Хенинг, виждайки, че и сега Шер нямаше какво да каже. — Чували сте за него, нали?
— Да, разбира се. Но не си спомням случая.
— Сигурен ли сте? Би било хубаво, ако си помислите още веднъж. Както казах, за мен това е много важно.
— Разбирам — отвърна Шер. — И да, сигурен съм. Но независимо дали си спомням случая, не бих могъл да го обсъждам с вас.
— Добре, разбирам това, но…
— Трябва да тръгвам.
Хенинг се канеше да запротестира отново, преди да осъзнае, че думите нямаше да имат никакъв ефект. Линията вече беше прекъснала.
21
Сестра Перниле Турбьорнсен седеше на ръба на един стол и се беше навела напред с крака един върху друг. Имаше кръгло лице с трапчинки на двете бузи. Косата й беше кестенява и беше прибрана в опашка на границата между главата и врата. Бярне Бругелан предполагаше, че беше на трийсет, а може би и няколко години отгоре.
Седнали бяха в конферентна зала на първия етаж, където се намираха две маси на „ИКЕА” по продължение една на друга. Светлината от два големи прозореца придаваше на лицето на Турбьорнсен мъртвешки сив оттенък.
— Благодаря ти, че успя да се отзовеш толкова бързо — каза той.
— Щях да ви липсвам — усмихна се тя и отново седна.
— До колко часа бяхте на работа вчера?
— Смяната ми приключи около седемнадесет часа.
— Окей. Имаше ли нещо, което да ви е направило впечатление като по-необичайно от обикновено? Тук имам предвид най-вече хора, които са се държали по-странно от нормалното за тях. Служители. Пациенти. Посетители.
Бярне махна с ръце.
— Каквото и да е и който и да е представлява интерес — допълни той.
Турбьорнсен стисна леко пръстите си, прибра няколко кичура коса на мястото им зад ушите и кръстоса ръце на гърдите си.
— Не, не съм сигурна — започна тя. — Малко ми е трудно да се сетя за нещо необичайно. Бях на работа и не мислех, че трябва да обръщам внимание на нещо.
— Разбирам. Но опитайте да се сетите за нещо конкретно. Някой беше ли по-агресивен от обичайното, по-тих от обичайното, по-екзалтиран отколкото е обикновено…
Турбьорнсен вдигна поглед наляво.
— Не го вярвам.
Бярне изчака малко, преди да продължи, за да бъде сигурен, че Турбьорнсен е успяла да претърси спомените си.
— Бяхте ли тук, когато хората от Централата за доброволчество идваха?
— Да, но този път не участвах в схемата.
— Защо не?
— Имах други неща за вършене. Тук има болни хора, полицай. Не всички могат да участват в схема като тази всеки път. А и няма място за всички.
— Значи не знаете дали Ерна Педерсен е взела участие вчера?
— Напротив, именно това знам. Уле Кристиан ми каза.
— Уле Кристиан — имате предвид Уле Кристиан Сюнд?
Турбьорнсен кимна.
— Кога разговаряхте с него?
— Снощи.
Бярне дълго я наблюдава. Една ръка се насочи към бузата му, ноктите стържеха леко върху едно тъмнокафяво родилно петно.
— Чух, че някакви хора се караха на четвъртия етаж вчера следобед.
Турбьорнсен бързо го погледна. Тъй като тя не коментира твърдението му, Бярне продължи:
— Чухте ли или видяхте ли нещо в тази връзка?
Тя поклати глава.
Бярне опита да открие нещо в очите й, но Турбьорнсен беше свела поглед.
— Разбира се, от време на време тук има кавги — тя отново вдигна брадичка. — Това не означава, че по тази причина някой тук забива куки за плетене в очите на нашите пациенти. Нали не вярвате наистина, че някой от нас или от пациентите тук го е извършил?
— Все още е прекалено рано, за да се направи заключение — отвърна Бярне, изненадан от внезапната съпротива в гласа й. Но той не успя да стигне по-далеч в мислите си, когато Ела Санлан почука на вратата, едва подаде глава и му даде знак, че желае да разговаря с него.
Бярне се извини, раздразнен от прекъсването, тъй като това не би трябвало да се случва по време на разпит. Но именно защото Санлан го знаеше и въпреки това го направи, той стана и помоли Турбьорнсен да остане на мястото си. След това излезе в коридора и затвори вратата след себе си.