Хенинг кимна доволно.
23
Как беше възможно това?
Бярне Бругелан все още стоеше пред една конферентна зала на първия етаж в Грюнереме и разгръщаше листовете, които Ела Санлан беше получила по факса от полицията. Санлан вдигна рамене.
— Искам да кажа, не проверяват ли хората на места като това, преди да ги назначат? Това не е ли задължително условие?
Бярне започна отначало, виждаше, че присъдата на Даниел Нилсен, основният охранител на Ерна Педерсен, беше от май 2006. От подробностите ставаше ясно, че той беше подозирал приятелката си в изневяра и след това се беше опитал да изтръгне от нея истината чрез побой. Това, че е бил прав, не беше допринесло за смекчаване на присъдата му.
— Значи той има страховит нрав и склонност към насилие — каза Бярне.
— Но много зависи дали Ерна Педерсен е успяла да го раздразни по същия начин — отбеляза Санлан.
Бярне се засмя бързо, преди да извади телефона си от вътрешния джоб и да види, че няма пропуснати повиквания от Нилсен. Отново набра номера му, но стигна единствено до гласовата поща. Този път не остави съобщение.
— Кога ще бъде на работа? — попита той и затвори.
— Не и преди четири часа следобед.
— Окей — отвърна Бярне. — Хайде да отидем до тях.
Градът беше посивял от ниско надвиснали облаци, когато Бярне запали колата и изманеврира към трафика.
— Тя имаше ли някакво оправдание? — попита той и зави наляво по улица „Сьондре”. Надолу по склона Акешелва се виеше под мостове, буйно течеше между гъсторастящи елши и плачещи върби, чиито клони се спускаха дъговидно надолу и едва избягваха да се потопят.
— Коя? — запита Санлан.
— Шефът на клиниката. Тя е назначила Нилсен, доколкото разбирам.
— Не оправдание — каза Санлан с въздишка. — Нуждаела се е от хора, а Нилсен е изглеждал добър кандидат. А няма изискване, че човек трябва да покаже удостоверение за добро поведение, преди да може да получи работа в клиника.
Бярне поклати глава и пое из Грюнерльока. Колелата намираха своя собствен път между трамвайните релси след многогодишни неравности от замръзвания и лоша поддръжка. Сградите, покрай които минаваха, изглеждаха като немити блокчета „Лего”, квадратни и избледнели в микс от различни цветове.
В парка Софиенберг земята беше осеяна с опадали клони от кестени, понякога зелена, влажна трева и тъмнокафяви, гладки пътеки. Продължаваха да се движат в посока Синсен, където Тушхувдален[25] лежеше като дълбока пропаст между ръкавите от асфалт в различни посоки извън града. Автомобилът се движеше срещу вятъра.
— Свърза ли се с ядосания човек от телевизията? — попита Бярне. — Гюторм Тветер или както там се казва?
— Да — отговори Санлан и около устните й се оформи усмивка. — Цяло чудо е, че отново имам глас. Човекът не чува почти нищо. Но отказва да ходи със слухов апарат.
— Типично — отвърна Бярне. — Но той видял ли е нещо? Ти остана ли с впечатлението, че той може да има нещо общо с това?
— Не, не беше лесно да се изтръгне нещо смислено от него. И изобщо не съм сигурна, че той разбра за смъртта на Ерна Педерсен.
— Така.
— Но беше повече от нетърпелив да разкаже за младежките си години в Линерюд. И детайлите си бяха на мястото.
— Така е — отвърна Бярне. — Не си спомнят неща от вчера, но само ги попитай за войната.
Санлан кимна.
След това тя започна да се смее.
— Знаеш ли какво ме попита той?
— Не?
— Дали мога да донеса бутилка коняк следващия път, когато идвам.
Бярне се усмихна.
— За предпочитане „Хелст Брастаад ХО” — допълни Санлан.
— Този е добър — смееше се Бярне. — Мисля, че имам една бутилка от него у дома.
Между тях отново настъпи тишина. Бярне зави при терасата на Синсен, каза „Довиждане” на открития, сив Осло и „Здравей” на по-гъстата населеност, автомобилите до тротоарите и хората, които се осланяха на времето.
— Но дори едно-единствено нещо ли не се появи в паметта му във връзка със случилото се вчера? Нищо ли не си спомня?
— Така изглеждаше — отговори Санлан. — Най-много го интересуваше колко е часът. Имаше нещо, което искаше да гледа по телевизията.
Бярне откри място за паркиране пред един магазин за хранителни стоки и е неохота се впусна в ден, който не предразполагаше към разговори. Поеха по улица, по която влажни листа се бяха застлали като килим върху асфалта, намериха кафявата постройка, в която Даниел Нилсен живееше, и натиснаха едно копче, на което беше изписано името му. Бярне пъхна ръце в джобовете на дънките си в напразен опит да открие топлина, докато се вглеждаше в сивите и белите прозорци.