Скоро чуха глас, който ги поздрави.
— Здравейте, от полицията сме — заяви Ела Санлан. — Вие ли сте Даниел Нилсен?
За кратко стана тихо.
— Даниел Нилсен? — повтори тя.
Последва дълга тишина, преди най-накрая домофонът да избръмчи.
Следователите влязоха вътре, взеха асансьора до петия етаж, където срещнаха един мъж в коридора. Тъмна, средно дълга коса се спускаше до ушите в неравен път, а тридневната му брада отнемаше от сиянието на лицето. Облечен беше в черна тениска със снимка на Уитни Хюстън. Под лицето на певицата с червени букви пишеше: „Хюстън, имаме проблем.” Панталоните също черни, по тялото. Над колана се спускаше с тежестта си коремът му, който би накарал Бярне, ако имаше такъв, в истинска паника да побегне към най-близкия фитнес уред.
— Здравейте — бързо каза Даниел Нилсен и се усмихна на следователите. — Може би един от вас се опита да се свърже с мен днес? — попита той и се засмя. — Бях на тренировка, нали разбирате, и тъкмо се прибирам.
— Значи все още не сте успели да си вземете душ? — попита Бярне.
— Не, аз…
Нилсен прокара ръка през косата си.
— Все още не съм стигнал дотам.
Нилсен потри дланите си в крачола. Отново се усмихна.
— Къде тренирате? — попита Бярне.
— Ъ, фитнес залата на Свайн — отвърна Нилсен.
Бярне кимна.
— Може ли да влезем? — попита Санлан.
Нилсен я погледна.
— Не може ли направо да говорим тук? У нас не е подредено, а аз, аз…
— Бихме предпочели да говорим вътре — решително отговори Бярне и не даде никакво друго обяснение.
— Разбира се — кимна Нилсен и влезе пръв, отвори им вратата и изрита настрана някакви обувки, преди да влязат в тесния коридор. Закачалките по стените бяха заети от якета, шапки и един нещастен чадър. Застанаха до едно огледало с пукнатини. Бял шкаф с три чекмеджета, дръжката на едно от които едва се крепеше.
Влязоха във всекидневната. На бюрото там лежеше лаптоп с вдигнат капак. До него имаше чинийка с наполовина изяден сандвич. Имаше следи от зъби по колбаса. Оставена беше и наполовина пълна чаша мляко. По стените висяха огромни снимки в рамки. Сноубордисти на бял, планински терен. Рибар в река с вода до кръста. Няколко по-малки снимки в близък план на цветя в ярки цветове.
— Нека да поговорим малко за Каролине — започна Бярне и седна.
Износените възглавници на канапето се движеха напред-назад под него и той се облегна силно назад. Нилсен ги гледаше с ококорени очи. След това и той се облегна леко назад.
— Естествено — отвърна той и сведе погледа си. — Трябваше да се досетя, че ще разберете за нея.
Нилсен въздъхна тежко и стисна силно юмруците си.
— Не казахте ли веднага на шефа си за присъдата?
Нилсен погледна към Санлан.
— Мислите ли, че тогава щях да получа работата?
Той поклати глава.
— Бях закъсал с парите, а аз…
Отново поклати глава. Полицаите му дадоха необходимото време. Не след дълго той вдигна очи.
— Но нямам нищо общо със случилото се с Ерна Педерсен — допълни той. — Кълна се.
Нилсен даде най-доброто от себе си, за да ги убеди с очи, но Бярне с превъзходство спечели надпреварата по взиране.
— Познавахте ли я в някаква степен?
— Не — отвърна той бързо и високо. — Тоест по никакъв друг начин, освен покрай работата, ако това се чудите.
— Това се чудех.
— Не — повтори Нилсен. — Абсолютно не.
Бярне кимна бавно.
— Бяхте ли на работа вчера?
— Ъ, не. По-точно, направих си разходка, но не бях „на работа”.
— Защо сте се разхождали дотам тогава?
— Трябваше да предам нещо.
Бярне го погледна и очакваше продължение, каквото не дойде.
— Кога?
— Следобеда. Около четири и половина-пет или нещо такова.
Между тях настъпи тишина, докато Бярне го наблюдаваше.
— Не сте видели никой да се вмъква или да излиза от стаята на Ерна Педерсен, докато сте били там?
Нилсен поклати глава с конвулсивни движения, преди да се потърка под носа с опакото на ръката си.
— Забелязахте ли нещо друго, докато бяхте там? Нещо необичайно?
Нилсен нетърпеливо плъзна нокътя на показалеца си над носа.
— Не, не мисля.
Санлан се огледа.
— Защо бяхте закъсали с парите? — попита го тя.
Нилсен я погледна. Веждите му се извиха.
— Наясно ли сте колко струва да наемеш двустаен апартамент в Осло в днешно време? Дори тук горе?
Санлан поклати глава.
— Трябва да намирам малко над дванадесет стотачки всеки месец, без да се броят сметките за ток и телефон. Абсолютно задължително е да имам работа. А сега може би ще ме изритат.
Нилсен откъсна малко кожа от палеца си. Започна да кърви леко, протегна ръце към ролка тоалетна хартия, стояща насред масата до два ръбати камъка, които, изглежда, бяха залепени един за друг.