Хенинг сядаше там толкова често, колкото можеше. Нямаше никакво значение дали беше влажно или горещо. По една или друга причина беше по-лесно да размишлява там, въпреки че му причиняваше болка да вижда как момчета и момичета, големи и малки, правят точно това, което и Юнас щеше да върши, ако беше жив.
На едно осем-деветгодишно момче му подадоха топката. След това тя изскочи изпод обувката му. Друго момче с къса коса и бретон пое топката и се затича към вратата.
— По дяволите, Адил! Ток ли има в топката, или какво?!
Треньорът, облечен в черен анцуг, крещеше така силно, че лицето му почервеня.
— Трябва да забавиш топката!
Момчето, което отбеляза гол, бягаше покрай Адил, хвърляйки му триумфален поглед.
— Браво, Юстайн! Готов си!
Треньорът плесна с ръце. Играта продължаваше. Хенинг следеше движенията на Адил. В тях имаше нещо безропотно, нещо нерешително. Сякаш той всъщност не искаше да бъде там.
Хенинг беше виждал момчето и преди. Обикновено само. Никой не го прибираше, когато тренировката приключеше. Случваше се да повърви малко с един свой съотборник, но сега приятелят му го нямаше. Вероятно имаше да свърши други неща в неделя вечер.
„И това здраво те е сграбчило” — каза си Хенинг, но той трябваше да се отърси, да мисли за нещо друго. Независимо колко много се опитваше да освободи съзнанието си, никога не минаваше дълго време, преди въпросите отново да се появят. Какво знаеше бившето торпедо Туре Пули за пожара, довел до смъртта на Юнас? И това ли беше причината, поради която самият Пули трябваше да умре?
Мобилният телефон на Хенинг започна да звъни във вътрешния му джоб. Той го извади и простена. От името, което изскочи, разбра, че нещо се беше случило и най-вероятно остатъкът от вечерта беше провален.
Въпреки това той вдигна.
— Здравей, Хенинг, аз съм. Научи ли какво се е случило?
Хенинг отдалечи слушалката на няколко сантиметра от ухото си. На Коре Йелтланд всъщност не му трябваше телефон с високото си говорене. Той беше най-нетърпеливият новинар, когото Хенинг познаваше, непрекъснато говореше на високи октави и не помагаше на леко комичния му вид, че беше обременен със сприхавата версия на синдрома на Турет[2]. Точно тази вечер изглеждаше сякаш внезапните псувни временно бяха изчезнали. Но Хенинг знаеше, че редакторът на новините правеше изненадващи, резки кимвания с глава, докато говореше. И продължаваше, преди Хенинг да е успял да каже нещо.
— Една дърта вещица е била убита в болница малко по-надолу по улицата, на която живееш ти. Има ли шанс да се появиш? Затруднен съм с хората тази вечер.
„Ти винаги си затруднен с хората” — каза си Хенинг, поглеждайки към часовника. Всъщност той беше планирал да се прибере у дома и да опита да поспи малко повече от два часа поне веднъж. Но същевременно знаеше, че в наши дни нямаше чак толкова много хора в редакцията, които бяха в състояние да поемат убийство. Ивер Гюнешен все още беше в болнични след побоя, който му нанесоха на улица „Йосефинесгате” преди няколко седмици, а в неделя вечер в редакцията вероятно имаше не повече от двама охранители. Шеф на охраната, който искаше да разбере всичко случващо се по света само с десетте си пръста, и спортен журналист, който щеше да обобщи още един етап от Типелиген[3].
Хенинг си пое дълбоко дъх и погледна към облаците, които се бяха приближили. „Ново убийство — помисли си той, — с всичко, което то носи.” Повече време на работа, по-малко време за търсене на онзи или онези, които бяха запалили апартамента му.
Въпреки това отговори с въздишка:
— Добре тогава.
3
Полицай Бярне Бругелан паркира пред входа на болницата и излезе от колата в есенната вечер. Затръшна вратата на автомобила и бързо се огледа.
Тясна, еднопосочна улица криволичеше между извисяващите се сгради с безцветни прозорци, гледащи към небето над Грюнерльока[4]. Уличното осветление караше асфалта да блести. Улицата беше блокирана за движение, но любопитни минувачи бавно се плъзгаха наоколо по тротоарите.
Навсякъде беше едно и също. Хората искаха да видят бърз поглед към смъртта, загатване за заглавията на утрешните вестници. За да могат да се хвалят, че са били там, станали са свидетели. Смъртта в чувал за трупове. Смъртта в един поглед към някого от разследващите, целият покрит в бели дрехи.
Бярне никога не беше разбирал очарованието на лепкавата кръв и автомобилните катастрофи, нуждата да си причиняваш травми. Хората не знаеха, че картината на деформирано човешко тяло или миризмата от размазан череп не изчезваше просто ей така, когато продължиш живота си, отидеш на кино, на кафе, когато безпаметно се напиеш. Спомените можеха да изскочат по всяко време. И ако първоначално се бяха вкоренили дълбоко, можеха дълго време да не изчезнат.