27
Неприятно е, когато се страхуваш да се прибереш у дома.
Но Йохане Клингенберг не се страхуваше, защото Балтазар я чакаше вкъщи винаги щастлив, винаги жаден за компания. Ала тя беше започнала да се страхува след взлома преди колко, две седмици?
Беше се прибрала у дома след лекция и бе разбрала, че някой е влизал там, защото Балтазар се беше държал толкова странно, когато тя го беше доближила. Като че ли не беше сигурен, че това беше тя или че му мислеше доброто. Едва когато му бе дала малко мляко и няколко бисквитки, той й беше позволил да го погали по шията и гърба.
Но тя не се бе уплашила прекалено много, докато не видя счупената снимка от стената. И червеното петно точно до кошчето на Балтазар. Сякаш някой бе намазал по пода кървава линия. Тя веднага провери дали котаракът беше добре и бе видяла, че не той се беше наранил.
Йохане бе обиколила и останалата част от апартамента, промъкваше се възможно най-тихо от стая в стая с кухненски нож в ръка. Грубо и рязко бе отваряла шкафове и врати, в случай че някой се криеше там вътре, но не беше открила никого. Въпреки това се беше обадила на полицията. В днешно време откриват престъпниците единствено с помощта на един косъм или милилитър кръв. Но полицаите, които бяха дошли, я бяха призовали да се зареди с търпение. Подобни неща изисквали цяла вечност, за да бъдат проверени. И ако най-сетне успееха да открият ДНК, трябваше да бъде намерено съответствие — нещо, което изобщо не беше сигурно, че щеше да се случи.
Може би щеше да бъде по-лесно просто да забрави, тъй като нищо не беше откраднато. Но имаше и други неща. Много пъти беше убедена, че някой я следи, както когато е в центъра, така и когато се прибира от лекции. Веднъж беше видяла мъж във войнишко зелено яке, който се подпираше на стената, може би на около сто метра от нея. Той само я гледаше, носеше със себе си и фотоапарат. А странното беше, че бе убедена, че го е виждала някъде и преди, но не помнеше къде.
Днес, за щастие, не беше забелязала нещо. Нито пък вчера, като се замисли. Може би затова звуците от лекцията все още отекваха в главата й. Лекция?! Беше наистина обида за лекторите да нарече това, на което току-що беше присъствала, лекция. Четене на висок глас бе по-точното описание. Лекарство за сън без рецепта.
Йохане може би си беше мислила, че щеше да започне новия семестър с нов тласък след дългото, горещо лято, но още от първия ден я беше усетила, тежестта на нещо, което я дърпаше надолу. Не искаше да е там. Беше чисто и просто уморена, както от маркетинга, така и от пращящия звук на твърди папки, които се отваряха за първи път. Но тя се беше измъкнала от леглото и на следващия ден, както и на по-следващия, си бе помислила, че това бе само следваканционна депресия, която щеше да изчезне от само себе си, веднага щом отново се върнеше към всекидневието. Но това така и не беше преминало. Всичко беше тежко и изморително.
Не помагаше и фактът, че адската й дипломна работа стоеше и я чакаше, подобно на трол с огромни нокти. И проклетият й дипломен ръководител, който никога нямаше време, който никога не беше заинтересован да чуе какво мислеше или в какво вярваше тя — той знаеше нещо по въпроса, не тя, която беше просто студентка, една от многото, които бяха идвали в кабинета му през годините. Свежи перспективи — друг път.
Не можеше да си представи как щеше да намери сили, за да издържи последните семестри. Отново усети чувството от последните години в гимназията, когато мразеше всичко, свързано с училището. Искаше само да завърши, колкото се може по-скоро. Това се виждаше и в оценките, които получаваше, нещо, което беше причината в началото на тридесетте си години да открие, че бе принудена да направи нещо с академичните си основи. И в началото й беше приятно да седне отново на ученическата скамейка. Купонджийският живот от младежките години се беше завърнал при нея с всичко, което включваше. И именно това беше единственото, което я бе карало да продължава.
Палецът й се плъзгаше нагоре-надолу по мобилния й телефон, докато вървеше. Беше във фейсбук и дълбоко вътре в себе си се сгря, когато прочете последния статус на Емилие. Йохане натисна „Харесва ми” и написа коментар. Само от време на време вдигаше поглед, за да види накъде се движи.
Колежът в Осло, за щастие, не беше много далеч от мястото, където тя живееше и беше приятно да можеш да се прибереш и да видиш, че всичко си е постарому, че Балтазар лежи в кошчето си, точно където го бе оставила. Щастлив, черен и бял.
Йохане Клингенберг хвърли ключовете от вкъщи, извади мобилния си и отново отвори фейсбук. Влезе в Casa Johanne[28].