У дома.
Най-сетне беше у дома, в безопасност.
28
Хенинг погледна часовника. Работният ден бе дошъл и си беше отишъл, без синът на Ерна Педерсен да му се е обаждал. Хенинг му беше изпратил и текстово съобщение, без да получи отговор. Бярне Бругелан също нямаше време, както изглеждаше, за да отговори на обажданията му. Нещата се движеха бавно.
Хенинг бе предал статия, написана в светлината, че Ерна Педерсен е била удушена, статия, която той беше илюстрирал с нейна портретна снимка, която бе изпратена от полицията до пресата. Статията бе написана страхотно, макар че не можеше да се мери със статиите за Трине.
„VG Nett“ бяха успели да проследят стара тръпка на Трине от юридическия факултет. Мъжът можеше да разкаже, че Трине Юл, както тогава се е казвала, била прословута с купонджийския си дух. Нямало да го учуди, ако е извършила онова, в което бе обвинена. Никой вестник нямаше актуална снимка, която да публикува. Най-новото, с което разполагаха, беше от вчера сутринта, когато тя бе нахлула в Правителствения квартал и не бе вдигнала поглед към никоя от камерите. Едно от заглавията, които се повтаряха, гласеше: „Трине се крие”.
Хенинг може би си бе мислил, че името на младия политик щеше да бъде разкрито с течение на деня, но въпреки че предположенията в Интернет бяха много, никой не бе направил крачка напред и не бе затвърдил общественото мнение повече от останалите. От това, което Хенинг можеше да отсъди, повечето от членовете на МРЛ, които бяха участвали в миналогодишния конгрес, е трябвало да бъдат интервюирани. Всички отричаха да са били в хотелската стая на Трине.
Образът, който й се изграждаше в медиите в момента, беше много далеч от малкото момиченце, заедно с което той бе израснал в Кльофта. Спомняше си как всяка вечер на Коледа сядаха пред телевизора с пакетчета бонбони в ръце и гледаха всички коледни филми. В някакъв момент имаха също и кресла тип „Круша”, естествено, това на Трине беше розово, докато Хенинг имаше ментово зелено. А някои вечери той отиваше в стаята й, за да я прегърне за „лека нощ” и просто да поговори с нея дълго време, докато не се заудря по стената, от другата страна, където родителите им лежаха и не можеха да заспят.
Понякога се случваше да тренират заедно в мазето, където сивият килим винаги беше толкова набръчкан и където нерядко силно миришеше на урина, защото кварталните котки имаха влечение точно към тяхната носеща стена. Трине и Хенинг използваха мека гумена топка и редуваха игрите на хандбал и футбол, използваха вратата на тоалетната и тази на килера за спортни врати. Една Коледа и двамата получиха шорти „Адидас”, с които тренираха, и сякаш ставаха по-добри и издържаха повече, просто защото се чувстваха толкова красиви.
Дали Трине понякога се сещаше за онези времена?
Може би двамата се бяха отдалечили един от друг в пубертета, всеки зает със своето. След като той завърши гимназията и постъпи във военно училище, почти не си говореше с нея. В онези пъти, когато се обаждаше у дома, майка му вдигаше телефона. Трине никога не звънеше. Никога не го прегръщаше за „добре дошъл”, когато той се прибираше, обикновено следобедите излизаше отново и се връщаше късно вечерта.
Въпреки липсата на контакт помежду им, имаше нещо по темата за нея, което го затрогваше. Той не обичаше да я гледа как кърви. И макар че беше изкушаващо да проучи подробно станалото, случаят не беше негов, че да се рови в него. Освен това навсякъде щяха да го посрещнат заключени врати. Нито пък имаше контакт в политическите среди. И какво щеше да направи всъщност? Та те дори не знаеха кой беше младият политик.
„Зарежи — помисли си Хенинг. — Случаят не е твой.”
29
Малко беше изкушаващо да излезеш в есенното време, а Бругелан нямаше представа кога ще бъде възможно да дойде. Затова той изпрати текстово съобщение на Анита, в което я молеше за извинение, тъй като следобедът щеше да дойде и да мине, без той да е там. Но не получаваше отговор.
Наближаваше времето за нова среща в групата за разследване, когато Бярне получи обаждане от екипа, който през последните два часа беше стоял пред сградата, където Даниел Нилсен живееше.
— Да? — отговори Бярне.
— Искаше да знаеш, ако обектът се раздвижи — каза гласът от другата страна.
— Да — отвърна Бярне.
— Той излезе преди малко, взе го едно червено БМВ, което имаше черна дупка в ауспуха.
— Окей?
— Отправиха се към „Холменколен”[29] през „Майорстюа” и кръстовище „Сместад”, но го изгубихме след дяволски дълъг червен светофар. Ауспухът, който доста бръмчеше, също не може да бъде чут повече.