— „Холменколен”?
— Да.
Какво ли щеше да прави там той?
— Проверихме регистрационния му номер. Автомобилът е собственост на Перниле Турбьорнсен. Познаваш ли я?
Бярне се замисли.
— Да — тихо отвърна той.
— Но не тя е карала автомобила. Шофьорът е бил мъж със светла коса малко под раменете.
„Мъж със средно дълга, светла коса” — помисли си Бярне и се опита да си спомни хората, с които беше разговарял през последното денонощие. Не му беше нужно много време, преди да открие съвпадение.
Възможно ли е да е бил Уле Кристиан Сюнд, медицинският работник, открил Ерна Педерсен мъртва?
* * *
Охранителите бяха предложили да носят чантата на Трине с дрехи и храна, но тя бе отказала. Болката, която прогаряше ръцете й и се разпространяваше към раменете, тя щеше да поеме, ако не поради друга причина, то за да се почувства поне малко жива. През последните няколко часа не се бе чувствала така. Само бе съществувала, почти като в безтегловно състояние, без да може да усети земята под краката си.
Морето не беше за Пол Фредрик, той беше по-скоро планинар. Нищо не се случваше край морето, както често казваше той. Нищо, точно. Тъй като нищо не се случваше там, тя имаше нужда да бъде именно там. Заедно с вятъра, полъха и морето. Които нямаше да я гледат с обвинителни очи.
Намери ключа там, където за последно го беше оставила, преди Бог знае колко години, под пейката до входа към жълтата стая. Миризмата, която я удари, щом влезе в къщата, накара спомените й да завалят. Всичко беше както си го спомняше от детинство. Бяла камина в ъгъла, който едва й пасваше. Стара цепеница стоеше в ъгъла, черна като въглен и крехка. Малък, прашен, преносим телевизор, бял шкаф с чаши и бутилки. Разтегателен диван до стената. Маса по средата, която ставаше приблизително два пъти по-голяма, стига само тя да си направеше труда да свърже страничните рамена. Стари, износени столове със сини възглавнички.
Тя си спомни как една пролет щяха да отварят колибата, беше може би средата на май. Имаше миши изпражнения навсякъде. Бяха наяли възглавниците, завивките, свещите, навсякъде имаше черни, малки точки. Друг път намериха бяла стърчиопашка[30], вкочанена, но все така красива, сякаш все още беше жива. Лежеше под един матрак. Как се беше оказала там, след като са заключили колибата, никой от тях не можеше да обясни. Дори и Хенинг, въпреки че опита.
Трине видя, че както обикновено, мишките са търсели убежище вътре. Много от тях. И забеляза, че се радваше да почисти, да използва тялото си за нещо и да мисли за нещо напълно различно от надвисналата над нея опасност. Дръпна пердетата на една страна, отвори вратата и пропусна морския въздух. Скоро влажната, застояла миризма на стар прах щеше да изчезне. Стените отново щяха да се изпълнят с живот. А тя вече усещаше това, колко мъдро е било да дойде тук. Като че ли непрекъснатото свистене на морето улесняваше дишането.
Трине пусна водата. Тръбите леко избълбукаха и пръснаха, преди равномерна, ледена струя да потече от кранчето на мивката пред колибата. След това сложи да се топли вода и извади уредите за почистване.
Трине се занимава с това един час, когато мобилният й телефон, който беше оставила в джоба на якето си, звънна. Съобщение от Катрина. Чудела се дали са стигнали и дали всичко е наред. „О, да” — отвърна и на двата въпроса Трине, изненадана, че съобщението се изпрати, тъй като покритието тук винаги беше лошо. Но бе необходима само една минута, след което тя получи ново съобщение:
„Не знам дали имаш телевизор там, където си, но тази вечер ще има дебати както по „НРК”, така и по „ТВ2”. Темата ще бъде дали обществото прави прекалено малко, за да предотвратява сексуалния тормоз, и в студиото ще дойдат както мъже, така и жени, станали жертва на кръвосмешение.”
„Естествено” — въздъхна Трине. Вече бяха повдигнали дебата, приемайки случилото се за факт. Какво общо имаше с въпроса кръвосмешението, по дяволите?
И тогава тя го усети. Влечението й към белия шкаф в ъгъла, до телевизора. Тя отиде до него, отвори го. Удари я застояла миризма. Чаша по чаша, изправени в редица. А най-долу — бутилки. Ликьор. Коняк.
Родителите им често пиеха коняк в колибата, спомняше си тя. Казваха, че тя им е като дом. Кафе, коняк и шоколад. Светата троица.
Трине извади една бутилка, разгледа я. Ликьор „Св. Халвард”, наполовина изпит. Седна на кухненската маса, гледаше бутилката. И се чудеше кога всъщност бе започнало, кога човек започва да става точно като родителите си, въпреки че повече от всякога се стреми толкова много към обратното.