Бащата на Бярне разказа как веднъж застреляли женска мечка с механичен капан, докато работел върху изследователски проект под ръководството на Европейската организация за космически изследвания в Ню Олесюнд през шестдесетте години на миналия век[5]. Примамили животното с храна и когато то провряло глава в дървения сандък, в който се намирала примамката, механизмът се задействал и произвел смъртоносен изстрел от едрокалибрена пушка без пистолетна ръкохватка. Мечката имала две малки, които обикаляли около майка си, когато хората дошли, за да я убият. Това сподели бащата на Бярне, който бе инженер. Той така и не забравил писъците на малките. „Звучаха точно като човешки деца, Бярне. Спокойно можех да помисля, че това са твоите писъци.”
Беше изминало малко повече от половин час, откакто Бярне беше получил обаждането. Тъкмо бе сложил петгодишната си дъщеричка Алиша да спи и се беше настанил на дивана. Описанията, които получи по телефона, го накараха да изтръпне. И това чувство се връщаше отново сега, когато той се канеше да влезе. Имаше нещо в убийствата на възрастни жени.
Беше изминало малко повече от половин час, откакто Бярне беше получил обаждането. Тъкмо бе сложил петгодишната си дъщеричка Алиша да спи и се беше настанил на дивана. Описанията, които получи по телефона, го накараха да изтръпне. И това чувство отново се връщаше сега, когато той се канеше да влезе. Имаше нещо в убийствата на възрастни жени.
Бярне вдигна поглед към облаците и придърпа яката на якето си по-близо до шията. Настъпваше по-мрачно, по-студено време.
Отляво на външната врата висеше надпис, който предупреждаваше потенциалните натрапници, че обектът се намира под непрекъснато видеонаблюдение. „Добре — помисли си Бярне, — може би убиецът е заснет от камерата.” Той се обърна и погледна нагоре към сградите на срещуположната страна. Завесите бяха спуснати. Затворени магазини и фризьор на нивото на улицата. Кафене на име „Sound of Mu” изглеждаше винаги празно, макар че мъждива светлина се процеждаше отвътре. Но тъй като беше неделя, големият ден за ходене по кафенета и за разходки в Грюнерльока, беше възможно мнозина да бяха видели извършителя в момента, когато се е изнизал навън, ако е използвал главния вход.
Бярне влезе и не срещна жива душа, преди да се качи с асансьора до четвъртия етаж. Той спря до бяло-червената полицейска лента пред болничната стая на Ерна Педерсен и си сложи небесносини меки найлонови калцуни върху обувките, а в това време гласове и пиукащи звуци от радио съвсем наблизо долетяха до него. Преди да влезе, той си пое дълбоко дъх. Както винаги, се надяваше, че стените щяха да му проговорят, че неясният пейзаж, който той виждаше пред себе си, щеше да му даде някакви насоки. И вътре в себе си беше убеден, че нямаше веднага да погледне жертвата, а вместо това първо щеше да се концентрира върху останалите детайли в стаята. Пренебрегна също миризмите, доколкото това беше възможно, но беше трудно да блокираш парфюма на смъртта. Често се будеше посред нощ с чувството, че е заобиколен точно от този аромат.
Бярне кимна на криминалистката Ан-Мари Сара в момента, в който влезе в стаята. Тя беше коленичила до стъпалата на мъртвата жена с лице, криещо се зад фотоапарат. Отдалечи го от лицето си и кимна.
Отне време, докато Бярне започна да оценява Ан-Мари Сара. Дребничка на ръст, тя едва надвишаваше 158 сантиметра. С късо подстригана, рошава коса. Никога не използваше грим. Той не си спомняше да я е виждал да се усмихва дори и един-единствен път и беше забелязал, че не беше особено стриктна с личната си хигиена. Освен това беше имунизирана срещу всякакви опити за чаровност или общуване с хората. На въпроси, които не бяха свързани с работата, никога не отговаряше.
Но несъмнено тя беше един от най-способните криминалисти, които Бярне познаваше. Винаги старателна, винаги будна. Винаги подхождаща с уважение. Никога не я беше виждал да дъвче настървено дъвка или не беше чувал да се опитва да разведри нажежената обстановка на местопрестъплението с някоя неуместна забележка за външния вид или живота на жертвата. Тя беше най-отдаденият на професията си човек, когото Бярне някога беше срещал, а освен това имаше и добре развита способност да разсъждава като престъпниците, да си представя какво би могло да се е случило. Ако не беше толкова умела в проучването на местопрестъплението, едва ли щеше да иска да я види като част от разследващия екип.