Не смееше да си помисли за какво ли говореха в министерството, в партията. В кабинета на министър-председателя.
Една голяма лодка идваше, плъзгайки се от задната страна на скалите, покрай Раке и към разпенените вълни, които я очакваха. Трине се обърна към вятъра. Бързият, син колос пореше вълните, без да се полюшва, докато нейната собствена лодка се клатушкаше и се пълнеше с вода. По-надолу по назъбената планина иззад един храст надзърташе заекът. Няколко секунди стоя неподвижен и дишаше, преди да избяга и да се скрие от погледите на своите врагове. А тя мислеше: колко беше лесно там, сред скалите, заоблените планински върхове и хълмовете просто да изчезнеш, така, както тя си бе мечтала през последното денонощие. Можеше да се поразходи по Шюстстиен, а след това просто…
Трине затвори очи и си го представи. И го усещаше, не се страхуваше от болката, не се страхуваше от мрака. Вратата беше отворена. Всичко, което беше нужно да направи, бе да влезе.
37
Не отне дълго време след сутрешното съвещание, преди целият екип за разследване отново да пристъпи към действие. Детайлът за изчезналата снимка на класа се бе появила като добре дошла глътка въздух по случая и сега голяма част от фокуса беше насочена към това. Бяха се свързали с училищата, в които Ерна Педерсен беше работила. И с трите. Общо можеше да става дума за стотици снимки, хиляди ученици, но поне беше някакво начало. Също така бяха помолили за списъци на класовете от 1972 до пенсионирането й през 1993. В същото време с пълна сила издирваха в старческия дом каменно чудовище с резки. Имаше минимален шанс по чудовището все още да има отпечатъци от пръсти или други генетични доказателства. Следователно влагането на ресурси си струваше. А и разпитите на всички, присъствали в клиниката по времето, когато Ерна Педерсен е била убита, продължаваха. Бярне беше поел отговорността да разговаря с петимата представители на Централата за доброволчество.
Бярне знаеше, че никога не би успял да направи това, с което доброволците се занимаваха, да отиде в домовете на напълно непознати и самотни хора. Да ги следва до лекаря или фризьора. Той не би искал да знае за какво ще трябва да разговаря с тях. Времето, с което разполагаше извън работа, той прекарваше със семейството си и в тренировки. Чисто и просто нямаше място за друго.
Погледна най-горното име на листа, Маркус Йерльов, и го отнесе към регистъра за съдимост. Никакви съвпадения. Вместо това въведе номера му и зачака отговор. Статичните тонове в ла мажор бяха прекъснати от буден глас, който каза „ало”.
Бярне се представи и обясни защо се обажда.
— Да, чудех се кога ще позвъните — отвърна Йерльов със спад в гласа, който беше пропит от презрителна студенина. Бярне овладя внезапния си гняв и вместо това се прокашля, слагайки ръка пред устата си.
— Опитвам се да придобия малко представа какво се е случило в клиниката в неделя следобед. Спомняте ли си кога дойдохте и кога си тръгнахте?
— Не знам кога са дошли другите, но аз дойдох около три три и половина, струва ми се. И останах там до около пет часа. Не погледнах колко е часът, когато ние си отивахме.
Бярне си записа часовете.
— Когато ние си отивахме, казвате. Всички заедно ли си тръгнахте от старческия дом?
— Да, така мисля. Във всеки случай не знам някой да е оставал. Но не всичките петима души се качиха в асансьора и излязоха едновременно. Там точно не разполагат с най-големия асансьор на света.
Бярне кимна и бързо си спомни за Санлан и себе си в тясната стая, малко прекалено тясна за нейната зона на комфорт, прекалено далече за неговата. Сред тишината, която последва по телефонната линия, се долови една нетърпелива мелодия, която го принуди да попита:
— В неделя имаше ли нещо, което да ви е направило впечатление като малко необичайно?
Настъпи тишина.
— Не, не знам напълно…
— Имаше ли някой, който да се е държал различно от обикновено — пациент, служител или… или някой друг?
— Не се сещам за такъв.
Бярне вдигна химикал от хартията, докато размишляваше.
— Колко добре познавате останалите, участващи в това?
Йерльов отново въздъхна.
— Познавам единствено Реми. Не знам как е при останалите, дали те се познават.
Бярне кимна на себе си и погледна към листа си. Изчезващите няколко бележки.
— Защо сте се записали доброволец в това? — попита той.
Йерльов не отговори веднага.
— Хубаво е да можеш да помогнеш — отвърна накрая. — Да дадеш на някого лъч светлина във всекидневието. Трябва да опитате някой път.