Затова се обади на Том Свере Педерсен.
— Отново ли сте вие? — попита университетският лекар.
— Отново съм аз, да — отвърна Хенинг. — Вижте, в момента съм в Йесхайм и се замислих върху нещо. Знам, че казахте, че майка ви е била вещица, но знаете ли дали е имала нормални взаимоотношения с някого от съседите си?
Педерсен не отговори веднага.
— Знам как съседите стоят до оградата и си бъбрят в продължение на часове, особено през лятото. Мисля си най-вече за някого, когото майка ви е харесвала или познавала малко по-добре от останалите.
— Във всеки случай това трябва да е Боргни — отговори Педерсен. — Но не знам дали тя все още живее там.
— Боргни коя?
— Боргни Рамстад. Посещаваха един и същи клуб по плетене, доколкото знам, преди цяла вечност. Поздравете я от мен, ако се свържете с нея.
— Добре. Благодаря за съвета.
Хенинг затвори и извървя още няколко метра до няколко пощенски кутии наблизо. Видя, че пише „Рамстад” върху една от кутиите с номер 25, непохватно написано отдолу. Хенинг се огледа, забеляза една къща със същия номер и позвъни и там. Но и този път никой не се появи, затова той пъхна още една визитна картичка в процепа на вратата.
Хенинг се беше запътил обратно към колата, когато на екрана на мобилния му изскочи текстово съобщение чрез услугата за получаване на новини. Хенинг го отвори.
„Според „VG“ министърът на правосъдието Трине Юл-Осмундсен не е казала и дума от вчера следобед. Министър-председателят е загрижен.”
Хенинг отвори линка, който следваше след новината. Оттам той научи, че предишната вечер Трине не се беше прибрала у дома, а днес сутринта не се беше появила в обичайното време. Никой от министерството не можеше да се свърже с нея. Цялата информация, предназначена за медиите, се предаваше от Катарина Хатлем, шефът на Трине по връзки с обществеността, но тя се опитваше да смекчава всичко. Повтаряше рефрена от предишния ден, че Трине не желае да обсъжда обвиненията от анонимна личност и че огромният медиен натиск я е принудил да се укрива. „Вероятно повечето хора могат да разберат това, ако се позамислят малко.” Но Хатлем не желаеше да отговори дали знае къде се намира Трине.
Нито пък имаше някакви свидетелски наблюдения, прочете Хенинг. Никой не я беше забелязвал на бензиностанция, в магазин или в лобито на някой хотел. И въпреки че от полицейската служба за сигурност твърдяха, че знаят географските координати на Трине, мнозина не им вярваха. Въпросите си оставаха същите. Къде беше тя? Какво правеше?
Хенинг може би нямаше да е толкова неспокоен, ако не беше мислил върху информацията, която до вчера му беше неизвестна. Че в някакъв момент Трине е била в болничен отпуск заради депресия. Въпрос, който отприщваше медиен натиск от този тип, можеше да повлияе дори на най-светлите умове. Не съществуваше охрана, която да успее да попречи на Трине да предприеме нещо драстично спрямо живота си, ако тя наистина беше решена да го направи.
А това променяше едно или две неща.
Хенинг си мислеше за своя шурей Пол Фредрик Осмундсен, съпругът на Трине. Може би той знаеше нещо. Според статията нито журналистът, нито някой друг беше успял да се свърже с него през последното денонощие.
Хенинг се настани в автомобила, точно сега не мислеше нито за Ерна Педерсен, нито за Пиа Ньоклеби. Преди да потегли в посока към Осло, той откри номера на Осмундсен на уебстраниците на Predo Asset Management и му изпрати съобщение:
Здравей. Знам, че в момента всички се опитват да се свържат с теб, но вероятно аз съм единственият в пресата, който има желание да помогне на Трине. Може ли да си поговорим? За предпочитане лице в лице.
Поздрави,
Хенинг Юл (братът на Трине)
Хенинг шофираше към Осло възможно най-бързо. Когато мобилният му телефон звънна, той го грабна. Съобщение от Пол Фредрик Осмундсен:
Можеш ли да дойдеш в „Старгейт” след половин час?
43
Йохане Клингенберг обикновено пазаруваше храна за цялата седмица, а сега тепърва се беше заела. Трябваше да го бе свършила вчера, но тогава й стана ясно, че лазанята „Торо” от неделя би могла да бъде съживена в микровълновата печка, щом нямаше нищо специално, от което да има нужда. В момента й се искаше вчера да бе направила голямото пазаруване за седмицата, така че ръцете й да не изгарят от болка. Пазарските торби тежаха цял тон.
„Никога не трябваше да подаряваш за Коледа на Емилие ръководствата — каза си тя. — Вместо това трябваше да ги купиш за себе си.”