Докато се приближаваше бавно към вратата, той отново се промъкна. Страхът. Страхът, че някой беше влязъл с взлом вътре, че някой може би я чакаше на стъпалата или в апартамента. Всъщност напоследък нещата се бяха влошили. Вечер, преди да си легне, тя проверяваше всички шкафове и стаи. Проверяваше също и под леглото, преди да се пъхне под завивката, и се заслушваше за шумове, които никога не се появяваха. Накрая, когато беше станало много късно, тя се унасяше в неспокоен сън.
Може би трябваше да каже нещо на Емилие за влизането с взлом, но не искаше да я безпокои, не искаше обядът да се върти около това. Не се бяха виждали отдавна и имаха толкова други вълнуващи неща, за които да си говорят, макар че дълбоко вътре в себе си беше малко сърдита на Емилие. Тя винаги беше успявала да си избира мъжете. И сега, когато най-после се беше установила с добро момче, и тя не успяваше да бъде изцяло доволна от него.
Погледни ме, имаше желание да каже Йохане. Не съм имала постоянна връзка от цяла вечност. Щях да бъда истински щастлива, ако само имаше някого, когото да обичам. Само ако някой беше успял да види отвъд външността и ми беше дал шанс.
Тя знаеше, че беше с няколко килограма в повече, че говореше прекалено много, особено когато се напиеше. Но можеше да даде толкова много любов. Много! Емилие винаги е била благословена, що се отнася до мъжете, които винаги са били готови да й дадат всичко.
Не беше ли несправедлив светът?
Йохане усещаше как по челото й се събра пот. А торбите бяха успели да се заплетат по всевъзможни странни начини по пътя към тясното стълбище.
Отне време, но в крайна сметка тя стигна до третия етаж. Задъхана, отключи, влезе и притегли издутите торби към себе си. Под якето й гореше пожар, който се разнасяше и до останалата част от тялото й. Искаше й се да си вземе душ, но точно в момента нямаше сили за нищо друго, освен да седне.
И така тя седна, докато сърцето й се опитваше да си възвърне нормалния ритъм. Огледа се за Балтазар, малкия пакостник, но той не беше в кошчето си. Тя не получи и измяукване, когато го извика.
Изминаха няколко минути, преди Йохане да се изправи и да влезе във всекидневната. Тя отново го викна, но и сега не получи отговор. Отново ли се беше скрил под дивана? Йохане се наведе на четири крака, видя прекалено много неща, които не трябваше да са там, но нямаше никаква котка. Изправи се и отново въздъхна.
След това забеляза движение леко зад себе си.
Йохане се обърна рязко и широко отвори очи.
— Ти какво правиш тук?!
Ако не го беше разпознала веднага, може би щеше да изпищи. Но имаше нещо в погледа му. Празен и студен. И не се премести от нея, докато мъжът не каза:
— Хубаво момче.
Той кимна с глава към стената. След това приближи една крачка. Йохане се отдръпна, но беше възпряна от холната маса.
После се замисли. Сигурно той беше влязъл с взлом преди две седмици, беше я следил от разстояние, пред читалнята.
Тя го погледна, гледаше очите му. И осъзна, че никога не се беше страхувала повече от сега.
* * *
Той се приближи с още една крачка. Чуваше как сърцето му биеше непрекъснато, силно и бързо, някъде дълбоко в ушните канали. Опитваше се да види, но всичко се сливаше. Наблюдаваше я като през воал, преглъщаше, примигваше, опитваше се да си поеме дълбоко дъх, но стаята не се променяше.
Детайлите не се появяваха.
Изчакай, каза си той. Бъди търпелив.
Стисна ръцете си силно, но не го усети. Не го заболя. Таблетките действаха. И това беше толкова прекрасно.
Отново преглътна. Отново я видя съвсем ясно.
— Дължиш ми извинение — каза той.
Вдигане на вежда.
— Аз? И за какво?
Отново му стана трудно да вижда, не забелязваше контакта между ръката и снимката на стената, чуваше единствено звънтенето на стъкло. Йохане вдигна ръце пред лицето си, сякаш за да се защити. Когато ги свали, той отново замахна, тя не беше сигурна какво гони той, но мъжът се надяваше този път да е главата й. Но все пак това я накара да падне върху стъклената маса, да се приземи върху дивана и да си удари врата в ръба. Тя се смълча.
Все още не, каза си той и зачака замъгляването му отново да изчезне. Почакай, докато прогледнеш. Когато яснотата се появи, забеляза, че годините я бяха променили, но въпреки това него все още го имаше. Презрението. И то беше срещу него, момчето, което беше спасило живота й в една студена петъчна вечер през 1994.
Беше петък, като всички други петъци в Йесхайм. Бяха ходили в Градината. Както обикновено, Емилие и Йохане бяха опиянени от живота. Клатушкаха се наляво-надясно по тротоара, ръка за ръка. На път към вкъщи, те минаха през уличната кухня до бензиностанцията, точно до светофара, за да си направят среднощна закуска. И както обикновено, Емилие беше заобиколена от момчета.