Сега тя се изправи, приближи фотоапарата до лицето си и снима. След това посочи към една Библия на пода.
— Вероятно е използвал първо тази — каза тя. — За да я…
Бярне пренебрежително й махна с ръка.
— Още не съм я разгледала добре — продължи Сара. — Но изглежда, по нея има тринадесет вдлъбнатини.
„Тринадесет вдлъбнатини” — промърмори си Бярне. Извършителят трябва да е бил бесен. Мислеше си също, че книгата бе отнела живота на мнозина, но никога по този начин.
Стаята изглеждаше точно както той си я беше представял. Малка, тясна, студена. Оправено легло, безлични, жълти пердета. Под на точки, бездушни мебели. На масата имаше цветя. Изсъхнали. ТВ списание с червен кръг около една от програмите и кръстче върху останалите. Кълба прежда, червени. Куки за плетене — някои големи, някои малки. Чаша за алкохол, неупотребявана. Чаша с вода на нощното шкафче.
На Бярне му напомняше за затворническа килия. И усещаше, че се ужасява да остарее. Да затвори живота си в девет квадратни метра.
Имаше нещо добродушно в жертвата там, където седеше. Под себе си беше сложила възглавница, Бярне можеше да различи десен с жълти и зелени цветя. От лявата страна в скута й се виждаше крайчецът на един чорап. Малък, червен.
Бярне се приведе напред към нея. И макар че се беше подготвил за гледката, все пак усети тръпки по челото си. По вътрешната страна на мръсните очила се стичаха червени бразди кръв, които се разпростираха по набръчканото лице на 83-годишната жена, подобно на клоните на дърво. А на мястото, където би трябвало да бъдат зениците, той виждаше нещо ярко, което блестеше, нещо, което едва се подаваше. Куките за плетене на Ерна Педерсен.
— Забеляза ли белезите по шията?
Бярне отново се приведе напред и отмести кичур коса с химикалка, която беше извадил от джоба на якето си.
— Сигурно се шегуваш — каза той.
Сара обидено вдигна вежда.
— Тъй като тук няма повече кръв, вероятно сърцето е спряло, преди той да забие куките в очите й.
— Значи първо я е удушил — отвърна Бярне.
Сара кимна.
— Но има още няколко неща, които също са интересни.
Бярне се обърна към нея.
— Мисля, че ни липсва оръжие — каза Сара.
— Как така?
— Не можеш да забиеш куки за плетене в нечии очни ябълки единствено с помощта на книга. Носът ще ти попречи, както и челото. Бил е принуден да използва още нещо. Нещо друго. Погледни тук.
Бярне проследи с поглед показалеца на Сара, който се спря до тъмнокафявата жилетка на жертвата. Тънък слой бял прах се беше насъбрал по раменете й.
— Все още не знам какво е това, но съм почти сигурна, че куките за плетене са оставили резки в онова, което е използвал, за да ги забие докрай в нея.
— Изцяло ли са проникнали в черепа й?
— Не, остава малко разстояние — отвърна тя и се удари по главата с кокалчета. — Черепната кост е дебела и става все по-дебела с възрастта, особено при жените. Но той като че ли е опитал да ги забие изцяло.
Бярне направи гримаса.
— Има ли още нещо, което трябва да знам?
— Да.
Тя мина покрай него и отиде към стената, до скрина. Посочи към рамката на една снимка на пода. Стъклото беше счупено. Голяма пукнатина беше направила снимката неясна, но въпреки това Бярне успяваше да види едно очевидно щастливо и доволно семейство, състоящо се от четирима души.
Той попита кои бяха те.
— Не знам — отвърна Сара. — Но така или иначе нямаме много големи шансове, ако допуснем, че това е синът или дъщерята на жертвата заедно със своето семейство. По-любопитна съм да узная защо снимката е на пода и защо куката там горе е огъната.
Бярне вдигна очи.
— Ако хвърлиш поглед към пода или тук вътре, ще забележиш, че е доста чисто. Почти можеш да се огледаш.
— Значи снимката е била разбита — заключи Бярне. — Може би дори тази вечер.
Сара кимна.
— Въпросът, върху който аз бих помислила, ако бях на твое място, е защо.
4
Не отнемаше повече от десет минути, за да се придвижиш от Делененга до Грюнереме, болницата в края на улица „Марквайен”. Имаше червена тухлена сграда, която незабележимо се приплъзваше към останалите постройки в Грюнерльока. Малцината, минаващи оттук два пъти, се замисляха, че много от най-нуждаещите се от медицинска помощ хора в тази част на града живееха тук. Изключението беше на 17 май[6], когато детските шествия спираха, за да изпеят химна насред улицата, или когато линейка или катафалка бъдеше повикана наблизо.
Малка групичка се беше събрала пред входа, отделна раса от вида хомо сапиенс, която Хенинг можеше да разпознае, когато и да е и където и да е. И му беше нужна само секунда или две, след което я видя сред тълпата журналисти.