Пол Фредрик Осмундсен беше икономист с опит в BI Норвежко бизнес училище. Беше работил за братята Твенге, бе консултант и частен инвеститор, а сега се занимаваше с фонд за управление на активи, специализиращ в европейска собственост. Хенинг не знаеше колко милиона бяха достатъчни за Осмундсен, но явно бяха много. Беше се проявявал малко и като авантюрист. Ние, хората бяха направили репортаж за него преди няколко години, в който бяха получили достъп до някои от личните снимки на Осмундсен от обиколките му до К2, Килиманджаро, както и обиколката му на ски в Гренландия. Беше участвал във велосипедната надпревара Трондхайм-Осло редица пъти и беше редовен участник в Биркен[35].
Хенинг помаха на тренирания мъж, който се промъкна между столовете и масите.
— Здравей — каза Хенинг.
Осмундсен пое протегнатата ръка на Хенинг и я стисна силно и здраво. Седнаха. Утихнаха. Бързи погледи преминаха над масата.
— Странен начин да се срещнем, шурей — каза Осмундсен накрая. Хенинг се усмихна бързо.
— Като журналист или като брат си тук?
Хенинг не отговори веднага.
— Автоматично съм дисквалифициран да работя с този случай, защото съм брат на Трине.
— Тогава защо си тук?
— Защото аз…
Хенинг се замисли.
— Защото има нещо в нейния случай, което ме притеснява, без да съм напълно наясно какво е то. Може би е тази жертва, която…
Хенинг търсеше правилната дума.
— Не вярвам напълно в това — каза той.
Един сервитьор дойде при тях и взе поръчката на Осмундсен — чаша кафе и чаша вода.
— Но ако не можеш да работиш по случая — започна той, — как би могъл да помогнеш на Трине?
Хенинг се замисли върху това.
— Не знам — отвърна той и се усмихна предпазливо. — Дори не съм започнал да го разглеждам.
Осмундсен кимна спокойно. Навън премина линейка, пуснала сирени, звукът изпълни заведението и избледня като отзвучаващ вик.
— Тя ще ме убие, ако разбере, че двамата сме разговаряли — заяви след малко Осмундсен.
Хенинг наклони глава на една страна.
— Защо?
— Вие не сте точно най-добри приятели.
Хенинг сведе погледа си надолу, загледа се в едно минало, което се издигаше от масата, подобно на многоцветна мъгла. А посред нея — една самотна истина.
— Не, не сме — отвърна той. — Не знам точно защо, но…
— Вярно ли е?
Хенинг кимна.
Картините с Трине, които бяха изскочили напоследък, се завърнаха като неканени приятели. Той чу гласа й, тих и крехък. Видя погледа й, неясен и далечен. Искаше му се да знае, да разбира кога и защо между тях беше зейнала пропаст.
— Казвала ли ти е нещо за това? — попита той.
Осмундсен поклати глава.
— Питал съм я много пъти, но всеки път тя само ме поглеждаше сурово и след това тази дискусия приключваше.
Хенинг бавно кимна.
Осмундсен извади мобилния си телефон от вътрешния джоб и го остави на масата с капака нагоре.
— В случай че Трине се обади — каза Осмундсен.
— Чувал ли си се с нея?
— Изпрати ми съобщение вчера през деня и каза, че няма да си дойде у дома. Не искаше да каже къде ще ходи, тъй като, по думите й, има нужда да остане сама.
— Значи тя не е в неизвестност, както вестниците предполагаха?
Осмундсен се замисли.
— Отчасти зависи как гледаш на нещата.
Осмундсен отново сведе очи. Мрачна сянка се спусна върху грубото му, загоряло лице. Въпреки че беше висок и едър, оттам, където седеше, изглеждаше малък. Сякаш силата в горната част на тялото му, тази, която го държеше изправен, беше изчезнала.
— Случвало се е и преди — каза той след малко. — Да я няма, искам да кажа. Беше един неделен ден преди няколко години, доколкото си спомням, и я открих едва късно вечерта, чак в Нурмарка[36]. Тя седеше под едно дърво и витаеше в свой собствен свят. Дойде отново на себе си, когато я хванах, но не си спомняше нищо от случилото се.
— Ами телохранителите й?
— По това време Трине нямаше телохранители.
— Но…
Думите замряха в устните на Хенинг.
— Това всъщност си има име — продължи Осмундсен. — Случилото се. Дисоциативна фуга[37] — произнесе той отчетливо. — Или дисоциативно замъгление на съзнанието. Човек просто излиза от дома си или от работата си, видимо целеустремен, но след това не си спомня нищо.
Сервитьорът дойде, носейки кафето на Осмундсен в едната си ръка и кана в другата. Хенинг сложи ръка върху чашата си.
— Но от какво се пораждат подобни неща тогава? — попита той, когато келнерът се отдалечи.
Осмундсен леко разтърси глава.
— Не, малко е неясно, но по принцип е травма от един или друг вид удар, от който тялото се предпазва. Трине отрича да е преживяла нещо особено, което би отключило такова състояние, затова се съгласихме, че се дължи на работен стрес или прекалено много работа. Видях го в нея в дните и седмиците преди това. Тя беше изтощена. И имаше едно или друго нещо, което я обременяваше.