— Е — каза той. — Ще направим онова, което винаги сме правели.
— Това ще направим.
49
Хенинг винаги беше харесвал есента. През лятото има единствено букове в бургундско червено и блестящи жълти полета рапица, които се открояват от зелените и свежите. А през есента почти всички дървета и храсти добиват цвят. Сякаш годината е узряла. И да, играта на цветове носи послания за по-тъмни периоди, и да, има нещо тъжно в нещата, които бавно умират. Но Хенинг винаги се е радвал на това.
Нора никога не разбра как Хенинг, посред концерта на Едвард Григ в ла минор, можеше да седи там със сълзи в очите и същевременно да моли да му повярват, че сълзите са знак, че той е добре.
Сега есента се движеше покрай него иззад прозореца на автомобила. Полетата бяха там, късо подрязани и полумъртви, подобно на плосък паметник над светли, топли вечери.
Пътуването до Ставерн отнемаше цели два часа и половина, спомняше си Хенинг, но от Кльофта. А и беше в съвсем различна кола, в съвсем различно време. Тогава натъпкваха малката синя буболечка и ако се случеше днес, полицията щеше да ги глоби за безотговорно шофиране. Просто да бъде на същия път, или почти същия, защото сега имаше магистрали навсякъде, това накара Хенинг да си спомни как сядаше, сгънат на задната седалка, и едва успяваше да стигне дръжката, която отваряше прозореца. За да може да изпусне дима навън.
Телефонът звънна приблизително когато беше изминал половината път. Обаждаше се шефът на отдела за новини от Норвегия. Хенинг помисли да не вдигне, но накрая се предаде.
— Здравей, Хайди.
— Къде си?
М-м, любезности.
— В колата съм.
— Момиче е било открито убито в апартамент в Бишлет[42]. Налага се да те изпратя незабавно там.
— Съжалявам, но ще ми е малко трудно. На половината път съм до… — Хенинг спря, не искаше да разкрива накъде се беше запътил.
— На половината път докъде?
— Почти стигнах Тьонсберг.
— Какво, по дяволите, ще правиш в Тьонсберг?
— Просто ще проверя нещо.
Хайди въздъхна тежко в телефонната слушалка.
— Кога се връщаш?
— Не знам. Късно вечерта, надявам се.
Нова въздишка.
— Окей.
След това тя затвори, без да каже „дочуване”.
През следващия час Хенинг се беше концентрирал в пътя. Нямаше нужда от нищо друго, освен да шофира към миниголф игрището до къмпинг „Анвикстранда”, най-полегатото миниголф игрище, което можеха да посещават по веднъж всяко лято, така че те бяха там. Спомените.
Той си спомни прекалено малките ръчички около прекалено големите стикове за голф. Спомни си за неравния път, който не беше станал по-малко неравен с годините, как винаги трябваше да карат почти извън пътя, за да направят място на превозните средства, идващи от противоположната посока. Но сега нямаше нужда от това.
Покрай горичката се откри голяма, покрита с трева област. Там бяха играли футбол през лятото. Там се бяха опитали да накарат хвърчилата да се носят нагоре към облаците, там се бяха упражнявали да правят циганско колело, там бяха играли на фризби и забравяха да се хранят, защото им беше толкова забавно. А на хоризонта беше морето, синьо, голямо и красиво.
Хенинг караше покрай кофите за боклук, продължи, докъдето стигаше пътят, до края на къмпинг „Донавал”, където количките стояха подредени една до друга с огради, платформи и заключени пластмасови кутии с мебели за външно обзавеждане. Всичко беше каквото си го спомняше.
Мястото за паркиране точно за тяхната колиба изскочи на няколко метра пред него. Но там нямаше автомобил. Трине я нямаше. Нямаше никого.
И въпреки това той сбърка.
Малко по-нататък по чакъления път той забеляза следи. Пресни. Сякаш една или две коли са карали почти до края на гората и след това са обърнали. Винаги когато се канеха да прекарат няколко дни в колибата, караха колкото се може по-близо до пътеката, за да могат да разтоварят багажа. А след това — напрегнатото пътуване през горичката с ръце, пълни със сакове, чанти и торби с храна. Трине и Хенинг винаги трябваше да отнесат всичко наведнъж и се придвижваха през горичката, където корените се простираха към пътеката и приличаха на усойници, всички до един. И всеки път, когато нещо прошумолеше в гъсталака, те подскачаха във въздуха, уплашени както само децата могат да бъдат.
Но това беше невероятно красива горичка, с много дървета, лиани, които се увиваха едни около други, бяла съсънка[43], която грееше през пролетта и се разпростираше като одеяло над листата. А гледката, когато се изкачаха в планината, когато целият Скагерак[44] се откриеше и можеха да видят лодки, рисуващи бели следи след себе си в искрящата, синя повърхност на океана…