Сега той си спомни всичко.
И тъй като за първи път беше там, си помисли, че нямаше да му навреди да огледа наоколо. Той обичаше морето. Винаги беше обичал да хвърля камъни по рифовете, за да види дали ще уцели. Обожаваше да се гмурка, да търси калкани по пясъчното дъно, да разглежда водораслите, а другите водни растения се развяваха покрай него с бавни движения, докато той плуваше.
Хенинг паркира, пое по пътеката, където всичко беше променено, но същевременно и не беше. Все още търсеше усойници. И чувството, когато се покажеше на скалите и отново видеше морето, беше същото. Сякаш нещо в него се освободи. Спря и погледна в синевата, където небето в далечината беше придобило вечерен розов оттенък, който на определени места се отразяваше по повърхността на морето.
Спомни си как играеха по каменистия плаж, Трине и той, как беряха сини и черни боровинки, горските плодове, които приличаха на другите видове боровинки и които въпреки това той всяко лято винаги наричаше просто боровинки. Трине го поставяше категорично на мястото му, влизайки в ролята на бавачка. И такава я помнеше, въпреки че тя беше с една година и половина по-малка от него, винаги с укорително размахване на пръста и интонация, която би накарало повечето хора да се уплашат и да се подчинят. Също и когато играеха карти. Тя винаги бързо усвояваше новите игри, научаваше стратегиите. Майка им никога не играеше, за да спечели, предпочиташе да остави това на децата. И Трине мразеше това.
Хенинг пое въздух с дробовете си, преди да направи стъпка по-нататък към сините хижи, подредени една до друга. Спомни си къде ходеше по малка нужда, преди да имат външна тоалетна, и той за нищо на света не искаше да влиза в малката кабинка, където винаги имаше толкова много мухи, паяци и сенокосци. И си спомни чайките, които хранеха със скаридени черупки и рибни остатъци. Корморанът, стридоядът, лебедите, които винаги привличаха вниманието, когато пърхаха наоколо. Патиците.
Сред хоризонта се издигаше фарът Твистайн[45], толкова стабилен, колкото и преди. В ясни, красиви летни вечери можеха да видят чак Йомфруланд[46]. Беше сигурен, че ако само се напрегнеше, щеше да усети аромата от цигарения дим на баща си, аромата на ваканция. И не съществуваше място на света, където примигващото море от звезди беше по-ясно.
Хенинг рязко спря, когато видя, че вратата на колибата беше отворена. Първоначално си помисли, че някой беше влизал с взлом, беше виждал толкова много заглавия във вестниците през годините за зазимени колиби, в които бяха идвали неканени гости с остри нокти, но безпокойството му беше заместено от чувство на облекчение, когато забеляза една чиния и една чаша до тъмнокафявата мивка отвън.
Въпреки това беше прав.
Трине не беше хвърлила трохите хляб на врабчетата, които винаги хранеха с остатъците от закуската. Дори легенът, в който перяха, беше същият. Квадратен и избледняло червен. И той съзря стария канал в планината, който баща им беше прокопал, за да може водата да се стича другаде, а не в колибата, когато валеше. Майка им винаги внимаваше да е оплевила наоколо. Но сега не беше плевено от много години.
Парцелът беше толкова недостъпен по отношение на пътеките в района, че наоколо рядко минаваха хора — дори и през силния сезон. Това означаваше, че рядко им се налагаше да заключват — традиция, която Хенинг със задоволство констатира, че Трине е запазила.
Той влезе вътре, търсейки я.
— Трине?
Странно беше да произнесе името й на висок глас и да не получи отговор. В къщата беше тихо. Но той забеляза на масата един лаптоп. Дрехи върху тъмносините възглавници на дивана. Пердетата бяха в същия цвят, синьо и бяло, в случай че гостите забравеха, че се намират в морска обстановка. Той погледна към хвойновите храсти, които се стелеха като килим върху планинския склон пред колибата, шубраците долу. Неравностите по терена. И си спомни училищните сандвичи, които ядяха, играта за слушане в събота, телевизорът, който никога не работеше.
Спомняше си всичко.
Излезе пред къщата, нагоре върху малкия покрив, където имаше усещането, че целият свят е пред него. Трябваше само да протегне ръка и можеше да докосне Земята. А вятъра, допреди това не го беше забелязвал. Нито пък миризмата от залива Фирс, миризмата, която като малък той мразеше, на водорасли и боклук, които морето беше изхвърлило на брега и които бяха стояли на слънце и бяха изгнили.
Той се чудеше дали затова трябваше за всеки случай да направи крачка назад, за да не падне. Как можеше всичко това да е било заровено в него, всички тези хубави неща, които се разкриваха отново пред него. Затвори очи и ги остави да го завладеят. Стоя толкова дълго…