Нора.
Жената, която бе обичал с всички фибри на тялото си. Жената, която не бе съумял да обикне така, както би трябвало да бъде обикната. Жената, която беше болна в деня, когато в дома му избухна пожар, и която никога нямаше да успее да си прости, задето бе помолила Хенинг да се грижи за Юнас именно през онази нощ, въпреки че не беше негов ред. Жената, която превърна раздялата им във факт малко по-късно, тъй като той силно се нуждаеше от самата нея.
Да заяви, че му е било некомфортно да бъде до Нора, след като започна отново да работи, би било много меко казано. Общото им минало като родители и журналисти в конкурентни медии беше едно нещо. Съвсем друго беше, че тя сега беше заедно с най-близкия колега на Хенинг в „123nyheter”, Ивер Гюнешен.
Нора вдигна ръка във въздуха и се приближи към него с колебливи стъпки, спря на метър от него и го поздрави. Хенинг кимна и се усмихна, усети как внезапно около тях се образува щит, в който вятърът, въздухът, сградата — светът — престанаха да съществуват.
— Как я караш? — попита го тя.
Хенинг наклони глава към раменете си — първо на едната страна, после и на другата.
— Не чак толкова зле — отговори й той.
Хенинг не се беше срещал лице в лице с Нора след приключването на случая Туре Пули, но преди няколко дни получи имейл от нея след излизането на написана от него статия за това как и защо Пули е бил убит. Имейлът не беше дълъг, само две изречения, но откакто го получи, той не спираше да мисли за него.
Дяволски добра статия, Хенинг. Ти си все така най-добрият.
Прегръдки,
Нора
Редно беше, разбира се, той да й отговори и да й благодари, но така и не го направи. Онова, което определено трябваше да е направил, беше да й благодари за стореното от нея, докато той беше лежал вкочанен в един гроб и устремено се беше запътил към отвъдното само преди малко повече от седмица. Нора бе тази, която бе разбрала, че нещо не е наред, когато му беше позвънила у дома, но той така и не беше вдигнал. Тя се беше свързала с Бярне Бругелан, който беше задвижил цялата апаратура, така че в крайна сметка Хенинг бе намерен и спасен.
Но той така и не успя да й благодари.
И не ставаше по-лесно от това, че гласът й беше по-мек отпреди, така че той можеше да долови най-искрения страх, който живееше в него.
— Все още имам болки в главата, но ще се оправя — добави той. — Как върви с Ивер?
Нора копира движението в раменете на Хенинг.
— Изпраща ти поздрави — кратко допълни тя.
— Той вкъщи ли си е отново, или…?
— Мхм — каза тя и едновременно с това кимна. — Умира от скука на дивана.
Кожата на Нора беше все така гладка. Косата — тъмна, стигаща до раменете, спускаше се върху тъмносиньото яке, което Хенинг знаеше, че тя бе обличала и преди. Той си спомни дори къде. Между Йендесхайм и Мемюрубу[7], когато отидоха в Бесеген в онзи ден, започнал като лято, но завършил като люта зима. Вятърът, който сега леко ги обгръщаше, носеше полъх като от онзи ден.
— Все още не знаем много, освен че жертвата е възрастна дама.
Няколко метра по-нататък един от журналистите избухна в смях. Хенинг му отпрати продължителен поглед.
— Някой каза ли нещо?
Нора разтърси отрицателно глава.
— Ще се състои пресконференция утре преди обед, така си мисля — сподели тя с въздишка.
— Най-вероятно.
Но пресконференциите бяха прекалено общи, а и утрешният ден все още беше прекалено далеч. Затова Хенинг извади мобилния си телефон и изпрати текстово съобщение на Бярне Бругелан, попита го дали не беше удачно да проведе бърз разговор относно случилото се. Отговорът дойде няколко минути по-късно:
„Страшно съм зает. Ще се свържа с теб, когато имам две минути.”
„Точно” — каза си Хенинг. Не се готви за нищо, с други думи.
Той се огледа. Започна да става късно. Крайният срок на книжните вестници наближаваше, което означаваше, че шефовете отдавна бяха започнали да крещят на подчинените си. Но потеглящите репортери бяха ограничени в обема на работа, който можеха да свършат за тази вечер. Работата по разследването тепърва беше започнала. Никой не знаеше коя бе жертвата или какво се беше случило с нея. Затова все още беше възможно да се доберат до снимка за новините утре. Всичко, от което той се нуждаеше, бяха един-два детайла, за които все още никой не знаеше.
Хенинг използва телефона си, за да хвърли бърз поглед на интернет конкурентите, видя, че никой от тях не отразява нещо различно от очевидното. И знаеше, че никой няма да успее да се добере до болницата толкова късно през нощта, а може би и утре. Грижата за пациентите и разследването продължаваха. Затова щеше да бъде изгубено време да стои там и да наблюдава униформените полицаи, които влизаха и излизаха от сградата.