— Но има нещо в методите на извършителя, което съвпада и в двата случая — продължи той. — И ако приемем, че убийството на Ерна Педерсен е било едно малко немарливо начало, то убийството на Йохане Клингенберг сочи, че извършителят е имал много повече контрол над действията си. Това може да означава, че убийството на Ерна Педерсен е сложило началото.
— Значи това, което всъщност казвате, е, че тук говорим за сериен убиец? — попита скептично Ньоклеби.
Бярне задържа погледа си върху нея за няколко секунди, преди да отговори, малко по-слабо от очакваното:
— Може би.
Той се огледа за подкрепа в стаята и получи кимване от Йерстад. След един кратък момент го последва и Ньоклеби.
Бярне беше доволен от аргументите, но два въпроса бързо възникнаха и увиснаха. Защо извършителят се беше нахвърлил върху снимката на сина на Ерна Педерсен и на снимката на малкото момче, която Йохане Клингенберг държеше на стената? И ако наистина ставаше въпрос за сериен убиец, който беше готов с предварителен план, ами ако те бяха следващите му жертви?
53
Веднъж той беше убил една птица с голи ръце. Усещането как животът изчезваше между пръстите му, накара сърцето му да забие по-бързо, но никога не беше ставало дума за някакво опиянение. Нито пък когато бе убил котката на съседите, които се бяха задържали в дома си и не желаеха да излязат.
В онзи ден той беше сам вкъщи, лежа болен под юргана и гледаше видео, нямаше съмнение, че искаше компанията на една котка, която само щеше да вмирише къщата с урината си. Затова хвърли завивките си върху нея и я хвана вътре. И въпреки че имаше треска, той забеляза опияняващото чувство от това да бъдеш господар на живота и смъртта.
Но в никой от тези случаи той не бе видял сам смъртта, точно в момента, в който искрата изгасва и времето спира. Той смяташе, че ще го изживее с рибите, които бе хванал във Випетанген[47], заедно с всички източноевропейци, когато държеше трепкащите живи същества в ръцете си и бавно им откършваше главите. Гледаше кръвта, забелязваше трескавите жизнени крампи между пръстите, но в очите на рибите никога не настъпваше промяна. Той никога не виждаше как умираха.
Никога не успя да види това и в очите на старата пъстърва. Тя беше безжизнена, преди завесата да бъде дръпната и той най-сетне да може отново да вижда ясно.
Но сега беше видял. И разбрал.
Всичко се свеждаше до това. То беше всичко, което беше търсил.
И не можеше да спре да мисли за светлината, която изчезваше от очите й, докато го гледаше умолително. Сякаш светлината се изгуби в него и започна да струи през неговите собствени очи към пътя, който се стелеше пред него. Пътеката, по която беше крачил напоследък, изведнъж му се стори толкова по-ясна и по-широка. Стана по-лесно да върши правилните неща. Сякаш нещо в него дойде на мястото си.
Затова се отправи към вкъщи.
За последен път.
Като малък обичаше да кара влак. Освен това обичаше да наблюдава влаковете. Преди да пресекат железопътната линия с велосипедите си, трябваше винаги да се огледат надясно и наляво, а след това отново надясно. Или може би беше обратното. Най-страхотното нещо, което познаваше, но и най-ужасяващото, беше, когато застанеше на перона на гара „Нурбю” възможно най-близо до релсите да чака влаковете, които щяха да профучат покрай него. А когато го направеха, беше толкова оглушително, толкова мощно, толкова много въздух преминаваше покрай него, че той почти изгубваше равновесие.
Погледна към градчето от детството си, което вече не беше никакво градче. Всичко беше различно. Къщите, хората, автомобилите, градът бе разпознаваем и същевременно не беше съвсем разпознаваем. Всичко беше по-голямо, всичко беше различно. Той беше различен.
Хора слизаха, хора се качваха. Вратата се затваряше с трясък и влакът се понасяше по-нататък. Не искаше да слиза на следващата спирка, всъщност би могъл просто да си представи как седи там и гледа как светът минава покрай него, есента, която се спускаше по покривите на къщите и обагряше небето. Но и това не можеше да стори.
Влакът отново забави скоростта си и той слезе на спирка „Нурбю”. И това място не изглеждаше така, както си го спомняше. Гарата, където те изписваха нецензурни думи, изпускайки по една буква, защото все още имаха проблем с двойните съгласни, я нямаше. Сега сградата беше по-голяма, прозрачна. Самият перон също беше подменен. Дървото се беше превърнало в бетон.
Слезе. Премина покрай дома за възрастни хора „Йостафур”, където тя със сигурност можеше да е живяла, дъртата чанта в напреднала възраст. Там тя можеше да е стояла на верандата и да е наблюдавала как влаковете пътуват. Но тогава може би не е мислила за дробни черти…