Емилие не знаеше как да продължи изречението.
— Разбирам — заяви служителят и направи още една пауза, преди да зададе следващия въпрос.
— На стената в хола на приятелката ви е била окачена снимка на малко момче. Сещате ли се за коя снимка говоря?
Емилие се умисли.
— Трябва да е снимката на Себастиан — отговори тя.
— Себастиан?
— Себастиан е моят син — продължи Емилие. — Йохане е, или по-скоро беше, една от кръстниците на Себастиан. Подарихме й негова снимка за Коледа миналата година.
Тя постави телефона в другата си ръка и подсуши лицето си със завивката.
— Въпросът може би ще ви се стори много странен, Емилие, но аз съм длъжен да го задам — знаете ли за някого, който би имал основания да се сърди на вашия син?
Емилие вдигна поглед.
— На Себастиан? Защо питате?
— Просто отговорете на въпроса, моля ви.
— Какво общо има с това моят син?
Полицаят не поясни. Неочаквана ярост се появи в гласа й.
— Не — отговори грубо тя. — Себастиан е на две години и половина. Все още не е живял достатъчно дълго, за да ядоса някого, освен мен и партньора ми.
— Разбирам — отвърна полицаят.
Главата й сякаш щеше да експлодира и осъзна, че не беше яла от известно време. Но само при мисълта да сложи нещо в уста, й призляваше.
— Доколкото разбирам, и двете с Йохане сте от Йесхайм. Ако ви спомена името Ерна Педерсен, какво ще ми кажете?
Емилие потърка над бузите си с кокалчето на ръката си.
— Ерна Педерсен? — попита тя, но не чу никакъв отговор. — Помня, че имахме учителка, която се казваше така, но може би има и други с това име.
— Със сигурност — бързо отговори полицаят. — Но мисля, че вие си спомняте правилната Ерна Педерсен. Какво си спомняте за отдавнашната си учителка?
— Прекалено много — отвърна Емилие и се засмя, преди внезапно да бъде обзета от угризения на съвестта за това, че се смееше в подобна ситуация. — Не, тя беше… строга, определено мога да го кажа. Какво за нея?
Но тя не получи отговор от полицая.
— Били сте в един клас — вие и Йохане?
— Да.
— Кога точно?
— Не, през всичките години в училище.
— Ерна Педерсен кога ви преподаваше? Спомняте ли си?
Емилие се опита да се сети.
— Мисля, че беше в края на началното училище. Последните две-три години или нещо такова.
— Правили ли са ви снимки на класа в този период?
Емилие се опита да се сети.
— Не съм съвсем сигурна. Мисля, че ни направиха една в шести клас.
За кратко настъпи тишина.
— Имате ли копие от тази снимка, Емилие?
Тя отново се замисли.
— Да, мисля, че имам. На едно или друго място.
— Смятате ли, че ще успеете да я откриете?
Емилие се поколеба за секунда.
— Мога да я потърся, естествено, но…
След това й стана ясно защо полицаят я питаше.
— Ерна… Ерна Педерсен ли е тази, която…
Емилие сложи ръка пред устата си.
— Видях нещо за някаква Ерна Педерсен във вестника, която била…
Тя не успя да довърши.
— Вероятно е тя, да — заяви полицаят. — И нямаше да сме си свършили работата, ако не бяхме проучили варианта, че може би има връзка между убийствата. Това не означава, че непременно е така. Но можете ли да се сетите за някого, с когото сте били в един клас по онова време, който да е имал нещо недовършено, както с най-добрата ви приятелка, така и с Ерна Педерсен?
Емилие не отговори веднага. Размишляваше или във всеки случай се опитваше, но прекалено много въпроси я засипаха едновременно.
— Всички учители са непопулярни в един или друг момент — отговори тя. — Но не мога да се сетя…
Тя отново спря.
— Не — каза тихо. — Не знам за никого.
— Ако се сетите за някого, обадете се. Имате номера ми, нали?
Емилие провери дисплея на телефона си.
— Да.
— Добре. Мисля, че засега това беше достатъчно. Вижте дали ще можете да откриете онази снимка на класа. Може да се окаже важна.
— Ще видя какво мога да намеря.
— Хубаво. Благодаря. И още веднъж, моите съболезнования.
Емилие се усмихна вяло.
— Благодаря — отвърна тя.
55
Хенинг не беше карал дълго време, когато спря в една отбивка край пътя. Размишляваше върху картата, която бе видял на компютъра на Трине. Датата най-горе в десния ъгъл.
Тогава пишеше 9 октомври, нали? Денят, в който тя, според цялата преса в Норвегия, трябва да беше затънала надълбоко в кашата. Каква беше онази карта? И защо беше на компютъра й?
Хенинг продължи да шофира още малко, спря на една бензиностанция в центъра на Ставерн, влезе вътре и грабна със себе си тесте салфетки, без да купува нищо. Извади химикалка от отделението за вещи между седалките и я включи, докато се опитваше да си спомни видяното.