Но кой?
58
След като Бярне бе представил разговора с Емилие Блумвик предния ден, теорията му за общ извършител се беше издигнала от „възможна” до „много вероятна”. Дори полицейски инспектор Пиа Ньоклеби трябваше да признае, че допирните точки повече не биваше да бъдат игнорирани, а предишната вечер множество мерки са били предприети. Работата по набавянето на списък с някогашните ученици на Ерна Педерсен беше по-интензивна, непрекъснато се проверяваха списъци с хора, с които досега те са били в контакт и в двата случая с убийство. Освен това се извършваше дистанционно наблюдение на сина на Педерсен и семейството му, както и на семейството на Емилие Блумвик — с особено внимание върху две и половина годишния Себастиан.
Но именно за последното Бярне Бругелан не беше обмислял да разкаже на Емилие Блумвик, когато я прие на първия етаж. Вече беше станало десет часа и той й намери пропуск за посетител, който тя залепи върху тъмносиньото си есенно яке, преди да я съпроводи през охраната и нагоре, до офиса на шестия етаж.
— Как сте? — попита я той, когато седнаха.
Блумвик уклончиво отвърна:
— Не съм спала особено много тази нощ, така да се каже.
Тя се усмихна плахо. Цветът сякаш беше изчезнал от страните й.
— Тогава може би сте успели да помислите малко? — попита я Бярне насърчително.
— Не съм правила почти нищо друго — отвърна тя и махна кичура коса, който беше паднал пред очите й. — Но доникъде не стигнах. Нямам представа кой може да го е извършил.
— Никакво бивше гадже, което би имало добра причина да се сърди на Йохане заради нещо, което е казала или направила много, много отдавна?
Блумвик направи тъжна гримаса с устните си.
— Не, Йохане е имала стотици гаджета. Не в буквалния смисъл, имам предвид, но със сигурност би могло да се случи някой от тях да е бил малко по-заинтересован от нея, отколкото обратното. Но за себе си не мога напълно да разбера как подобен гняв би се появил на повърхността сега. Както ви казах вчера, Йохане отдавна не е била с някого.
Бярне кимна, плъзна се малко по-близо до масата. Тишината, която се възцари, накара Блумвик да пъхне ръка в дамската си чанта.
— Това беше единственото, което открих — заяви тя и постави една снимка пред Бярне. — Това е от шести клас в училището в Йесхайм.
Бярне придърпа снимката към себе си и започна да я изучава. Една много по-млада версия на Ерна Педерсен стоеше най-горе вляво, множество глави, по-високи от другите.
— Йохане е ето там — каза Блумвик и посочи едно малко момиченце с голяма трапчинка и дълги плитки, седящо на стол най-отпред. — А до нея съм аз.
Бярне вдигна поглед и съзря срама в нейните очи.
— Оттогава изминаха години — каза тя извинително.
Бярне продължи да разглежда отделните лица. Не намираше никакви сходни черти с някого от хората, с които се беше срещал през последните дни.
— Ако сте като мен, то може би си спомняте как се казват повечето хора на снимката — отвърна той, връщайки й топката. — Можете ли да напишете имената на тези, които се сещате?
Бярне извади празен лист и химикалка.
— Ще се опитам — отвърна Блумвик.
— Започнете с първия ред отляво.
Тя кимна и започна да пише. На някои от учениците тя помнеше само първото име, докато повечето от първия ред получиха пълните си имена, включително и презимена.
След това тя вдигна очи.
— Вчера ме попитахте дали някой би имал причина да бъде ядосан на сина ми — каза тя. — На Себастиан.
Бярне кимна.
— Защо ме попитахте това?
За секунда Бярне се поколеба, след което извади една от снимките от местопрестъплението от една папка с документи и й я показа.
— Тази снимка е била направена във всекидневната на Йохане вчера следобед — отвърна той. — Както виждате, снимката на сина ви е унищожена. Или, във всеки случай, стъклото е счупено.
Блумвик изучаваше снимката.
— И вие сте сигурни, че това не е нещо, което се е случило в… в разгара на борбата?
— Абсолютно — отговори Бярне.
Блумвик се почеса по главата с химикалката.
— Това звучи много странно — каза тя. — Не мога съвсем да проумея и защо някой може да е ядосан на толкова малко момче. И защо Йохане би могла да има нещо общо, това… това…
Блумвик поклати глава.
Бярне не каза нищо, остави я да помисли. Но тя не се сещаше за нищо. Скоро фокусът отново се насочи към снимката на класа и отне само няколко минути, преди тя да остави химикалката.
— Така — каза тя. — Мисля, че успях да си спомня всички имена.