— Много добре.
Бярне придърпа листа към себе си. Започна да изучава имената, лицата. Първа редица — нито едно име, което да му е познато. Средната редица — също никой. На задната редица…
Не.
Вътре в себе си той проклинаше. Че нямаше късмет поне веднъж. След това се замисли за собственото си детство, в кого беше влюбен той, докато растеше. Преди бяха момичета на неговата възраст, но след време станаха по-млади. Една-две години. В средното училище и гимназията той дълго време беше лудо влюбен в сестрата на Хенинг Юл. А момичетата, за тях никога не беше забавно да бъдат с някого, ако те не бяха малко по-големи. Или във всеки случай беше така поне за някои от тях. А Ерна Педерсен бе имала много класове.
„Трябва да прегледаме всички класове, които тя е водела, и в които учениците са били една, две или три години по-големи от Емилие Блумвик и Йохане Клингенберг“ — мислеше си Бярне. Ако не за друго, то поне търсенето щеше да се ограничи.
— Окей — каза той и се изправи, подавайки ръка на Емилие Блумвик. — Много ви благодаря. Много ни помогнахте.
59
Краката на Трине бяха схванати след вчерашната обиколка покрай брега. Тежеше й в тялото, тежеше й в главата. Не се беше хранила много през последните дни. Нито пък беше пила. Във всеки случай не и нещо смислено.
Но макар че тя нямаше и представа какво предстоеше да се случи в близките дни, забеляза, че престоят й тук й се отразяваше добре. Беше й добре да има за компания единствено морето, вятъра и скалите. Да бъде отново малка. Тя усети, че й се искаше отново да се върне тук, колкото се може по-бързо. Но сигурно никога повече нямаше да бъде с Пол Фредрик тук, не и без да обещае поне пет мили каране на колело всеки ден по магистралите в областта. И дали той все още щеше да е с нея след това, което щеше да се разгърне през следващите дни, тя също не знаеше. Може би затова толкова й липсваше енергия. И беше толкова уплашена.
Трине заключи колибата, закачи ключа под пейката в жълтата стая и вътре в себе си благодари за престоя. След това се заизкачва към планината и набра номера на Катарина Хатлем, която вдигна само след няколко позвънявания.
— Здравей, аз съм — каза Трине. — Прибирам се.
Гласът на шефа на връзки с обществеността изведнъж стана облекчен, но Трине обясни, че все още няма да се показва в офиса. Може би не и преди следващия ден.
— Окей.
— Но сигурно можеш да уведомиш тези, които се чудят дали не обмислям скоро да кажа нещо. Мислих. Трябва да го направя. Само все още не знам съвсем кога ще стане.
— Това е прекрасно, Трине. Но какво си намислила да кажеш?
Трине спря, обърна се към морето, към фара Твистайн и безкрайната синева далеч, далеч там.
— Ами това, което ще причини най-малки щети.
* * *
На сутрешното събиране Хайди Шюс беше раздразнена, защото Хенинг все още не беше прочел за убийството на Бишлет, и още по-раздразнена, защото досега им се беше налагало да цитират НТА[50]. Хенинг беше получил заповед да покрие и това убийство, но той не проявяваше особен интерес към случая сега, когато очевидно напредваше с мистерията около Трине.
Той се замисли за факса, който беше изпратен до всички редакции в страната преди два дни. Последният удар срещу сестра му. Тогава би трябвало да бъде възможно да се проследи откъде идваше този факс.
Онзи, който стоеше зад това, едва ли можеше да бъде толкова глупав, че да го е изпратил от своя собствен офис. Може да бе накарал някой друг да го направи, естествено, но във всеки случай беше дръзко. Колкото повече хора включваше тази игра, толкова по-нестабилен щеше да бъде планът.
Погледът на Хенинг беше привлечен към бюрото, където редакторът на екип „Новини” Коре Йелтланд ентусиазирано пляскаше с ръце.
— Юл Осмундсен дава признаци на живот! — извика той.
Йелтланд се обърна към един от журналистите.
— Бързо — каза той. — Напишете съкратена версия.
Максимум два реда и я сложете най-отгоре.
Журналистът кимна.
— Тюва, кои теми сме оставили на изчакване?
Хенинг проточи шия, виждаше главата на една жена, която сведе поглед към екрана пред себе си. Хенинг блокира гласа й, докато поклащаше глава. „Всичко е както преди — помисли си той. — Нищо не се променя.”
И ако не беше равносилно на удряне с глава в стената, Хенинг щеше да е разговарял с журналистите от „VG“ и веднага да е попитал кой им е дал този боклук, който те на драго сърце и без критика хвърлиха върху първите страници на редица издания. Но никой от журналистите не издаваше своите източници, във всеки случай не и на други журналисти. А и никое издание не би признало, че с радост са се оставили да бъдат използвани като статив на микрофона, за да бъде свален един министър.