Вместо това Хенинг прекара няколко секунди в търсене на фамозния факс сред гъмжилото от листове и вестници на бюрото си. Най-отгоре в изданието той видя номер, за който му отне само няколко минути да се сети, че идваше от едно интернет кафе на улица „Нилс Лаухс вай” в Айксмарка[51]. Реши да се обади там.
— Здравейте — каза той и се представи. — Чудя се за едно нещо — хората трябва ли да се легитимират, когато наемат машини от вас?
— Хората трябва да оставят име и телефонен номер, които се регистрират в нашата база данни, да. Ако например ФБР трябва да открие дали някой е заплашвал президента на САЩ чрез някоя от моите машини, то тогава аз съм задължен да им кажа кой я е наел.
— Значи, ако работех за ФБР, вие щяхте да можете да ми кажете кой е идвал при вас в понеделник вечерта след 22 часа и е изпратил факс от ваша факс машина?
— Не точно кой е изпратил факса, защото всички, които са тук, могат да я използват. Но определено бих могъл да ви предоставя доста кратък списък. Нямаше особено много хора тук в понеделник.
— Точно — каза Хенинг. — Благодаря ви.
60
Фредрик Станг дойде, тичайки в офиса на Бярне, без да почука.
— Имаме съвпадение — извика той развълнувано. — Прегледахме някои от списъците на класовете на Ерна Педерсен от началното училище в Йесхайм. Имаме съвпадение! — повтори той.
— Кой е?
— Маркус Йерльов — отвърна Станг с ликуване, изписано по цялото му лице.
„Маркус Йерльов” — повтори си Бярне. Мъжът, с когото бе разговарял предишния ден. Един от хората, посетили Грюнереме заради Централата за доброволчество.
— Бил е с два класа по-нагоре от Емилие Блумвик и Йохане Клингенберг — продължи Станг.
Трябва да беше той.
— Окей. Хубаво, Фредрик. Добра работа.
Бярне веднага позвъни на Емилие Блумвик.
— Маркус Йерльов — каза той категорично. — Познавате ли го?
Блумвик не отговори веднага. Градският шум се намеси в телефонната линия.
— Маркус? Да, разбира се, че го познавам.
— Бяха ли Маркус и Йохане добри приятели през годините?
Бярне запуши с пръст едното си ухо, за да чува по-добре.
— Очевидно бяха заедно, мисля, че в гимназията. Аз също бях с Маркус всъщност, но беше за кратък период в края на гимназията.
Бярне едва успяваше да стои спокойно.
— Емилие, та това е много важно. Спомняш ли си какво сложи край между Йохане и Маркус?
— Да — каза тя и бързо се засмя. — Бяха на 13–14 години или нещо такова. Беше истинско чудо, ако някоя двойка се задържеше за повече от 3 седмици.
— Значи не е било толкова сериозно, това ли казвате?
— Това казвам, да.
— Ами вашата връзка с него?
Отново кратка пауза.
— Аз бях на не повече от 17–18 години по това време. Беше прекалено рано за започване на нещо сериозно. А и той щеше да постъпва в армията на едно или друго място, та тогава…
Бярне кимна бавно, докато разсъждаваше.
— Знаете ли в какви взаимоотношения е бил с Ерна Педерсен?
— Не, той беше с няколко години по-голям от мен. Но защо ме питате това? Той ли е…
— Все още не знаем — прекъсна я Бярне.
Но вътре в себе си беше сигурен.
* * *
„Деца” — мислеше си Хенинг. Странно беше как нещо толкова хубаво можеше да доведе до нещо толкова болезнено. Неговият живот беше съсипан заради едно дете, което беше починало. Животът на Трине може би се разпадаше заради дете, с което тя така и не се сдоби. И той се замисли за своето собствено семейство, което изчезна направо от ръцете му, без да може да спре това. Но искал ли бе всъщност да го спре? Заинтересован ли беше да го спре?
Не мислеше така. Не и след като срещна Нора, не и след Юнас. Тогава той имаше свое собствено семейство. Всичко се въртеше около него и около тях. Той не беше мислил за Трине, за тяхното съвместно минало, просто беше приел, че това бе затворена страница и за двамата. Не се интересуваше от това да направи нещо, за да събере отново семейството. Да, грижеше се майка му да има цигари и ликьор и домът й да е сравнително чист, но ангажиментът му свършваше дотук. А сега, когато седеше там сам, добре осъзнавайки, че Трине живееше свой собствен живот, независимо от него, независимо от тях, беше лесно да се мисли, че всичко, което се беше случило в семейство Юл, беше по негова вина. Той беше мъжът в къщата, след като баща им беше починал, той трябваше да е направил нещо. Да е поел инициатива. Да се беше опитал да открие проблемите, а след това да ги разреши. Вместо това бе оставил нещата така.