Бярне пое дълбоко дъх и се опита да сглоби заедно парченцата от пъзела. Маркус Йерльов е имал нещо недовършено както с Ерна Педерсен, така и с Йохане Клингенберг. Намира ги, убива ги, а след това отнема и собствения си живот? Не е ли помогнало? Животът му не си ли е възвърнал равновесието, след като е осъществил отмъщението си? И каква роля е играело в живота му малкото момче на Емилие Блумвик?
Единственото ясно нещо беше, че Маркус Йерльов беше отнел живота си накрая. Отговорите на въпроса какво го беше превърнало в убиец, щяха да дойдат след време.
62
Хайди Шюс дойде при Хенинг в момента, в който той се канеше да отнесе на масата си чаша прясно кафе, от което се издигаше пара. Темпото, с което тя се движеше, беше зловещо.
— Къде беше? — попита тя заядливо и спря точно пред него.
— Трябваше да върна автомобила под наем — отговори той.
— Не трябваше ли ти да се заемеш с убийството в Бишлет?
— Да.
— Отнесоха го — обясни тя.
— Кого са отнесли?
— Мъжа, който е убил Йохане Клингенберг. Бил е намерен мъртъв. Вероятно е самоубийство.
Хенинг духна внимателно в чашата си и мина покрай нея към мястото си.
— Но тогава значи случаят е приключен.
Първоначално Хайди не каза нищо, само го последва.
— Надявах се на отделна статия за това — заяви тя след малко. — Всичко, с което разполагаме до момента, са пет реда от НТА. Аз ненавиждам НТА, знаеш това.
— М-м — замисли се Хенинг. — Ще видя какво мога да направя.
— Добре, хубаво. И няма да ти стане нищо, ако излезеш и направиш няколко снимки.
Хенинг седна, потърка с ръце лицето си и осъзна една мисъл, която го изненада. Искаше му се Ивер Гюнешен да беше там. Ивер можеше да го успокои, а и не на последно място, би имал някого, с когото да играят на топка. Прекалено много неща се случваха едновременно.
Но тук ставаше въпрос за приоритети. А точно сега най-важното беше да помогне на Трине, макар че не знаеше съвсем какво да направи с това, което беше открил. То не беше точно доказателство, но би трябвало да бъде достатъчно, за да даде на Трине мунициите, от които се нуждаеше, за да отвърне на удара. Въпросът беше само как да й предаде информацията и дали тя щеше да я приеме.
Хенинг проведе едно бързо обаждане с разследващия екип и получи груба представа какво се беше случило в Грурюд. Той допълни статията от НТА, добави името си, макар че го отблъскваше, когато изоставаше толкова много. Опита се да се обади и на Бярне Бругелан, но беше препратен директно към телефонния секретар.
„Добре, значи направих това, което можах” — каза си той. Във всеки случай, поне като за начало.
Сега какво?
„Може би мога да дам случая на някого — помисли си той. — Има ли някой тук, който би могъл да направи нещо с експлозива, който открих?”
Поклати глава. Случаят беше прекалено важен, за да го остави просто така. А ако той щеше да има някакъв ефект, то се нуждаеше от веществени, физически доказателства, най-добре получени по законов ред. В края на краищата Трине беше правосъден министър. След това той трябваше да се погрижи тя да разбере, по възможност без да разкрива участието си. Трине беше ясна, че не желае неговата помощ, мнение, което беше подчертала с твърдия поглед, който му бе хвърлила.
Как тогава можеше да намери решение той?
Не можеше и просто да отиде в полицията. Те се нуждаеха от добра причина, за да получат информацията от интернет кафене „Айксмарка”.
„А и за всичко това има още една пречка — помисли си той. — Най-голямата от всички.“ Собствената воля на Трине да се изправи срещу обвиненията. Досега тя тотално отсъстваше, без Хенинг да е наясно защо. И докато не знаеше причината, щеше да му бъде трудно да научи дали това, което беше открил, щеше да й помогне.
„Но ти само трябва да опиташ” — каза си той. Във всеки случай Трине трябваше да научи кой се беше заел да съсипе нейната кариера. Тогава тя сама щеше да избере какво да прави.
63
Трине си пое дълбоко дъх, преди да излезе от автомобила, и фиксира погледа си върху главния вход. Знаеше, че в момента, в който излезе навън, щеше да стане невъзможно да чуе каквото и да е друго, освен бъркотия от звуци. Щяха да й бъдат подхвърлени въпроси, щеше да стане тежко. Но тя просто трябваше да премине през това.
Затова се приготви и излезе. Единственото, за което си мислеше, докато море от светкавици обля козирката на входа в снежнобяло, беше, че й трябваха само няколко секунди, преди да влезе вътре.