Тя рязко обърна глава към него.
— Това ли е казал? Че не знае?
— Да.
Тя отново се отдалечи на няколко крачки от него, но Пол Фредрик я последва. Дълго време никой от тях не проговори. Той застана пред нея, хвана раменете й и се опита да я погледне дълбоко в очите. Тя не можеше да го погледне, затова се освободи, отиде при чашата си с вино и отпи голяма глътка.
Пол Фредрик отиде след нея. Не каза нищо. Само я погледна.
Трине размишляваше. За онова, което не искаше да мисли. За онова, което се беше опитала да забрави. За видяното в онази нощ. За онова, което късните филми понякога показваха.
Мина дълго време, преди тя да го погледне.
— Никога не съм го разказвала на някого — започна тя. — И трябва да го отнесеш със себе си в гроба. Можеш ли да ми го обещаеш?
Пол Фредрик кимна бързо.
Трине въздъхна и отпи нова глътка. Стисна леко слепоочията си. Седна. Във всекидневната беше тихо. Чет Аткинс отдавна беше спрял да свири.
Тя сведе поглед. Знаеше, че нямаше да може да го гледа в очите, докато разказва. Затова намери една точка по повърхността на масата пред себе си. И каза:
— Познаваш ли баща ми?
Пол Фредрик кимна.
— Той почина, когато бях на 15.
Тя едва долавяше собствения си глас. Отново направи пауза.
— Искаше да разбереш защо в нашето семейство не си говорим? — попита тя и погледна към Пол Фредрик. — Защо повече не мога да имам нищо общо с Хенинг?
Пол Фредрик кимна повторно.
— Тогава ще трябва да ти разкажа някои неща за баща ми.
64
Хенинг остана на работа до доста късно следобед. През повечето време той стоеше в малката телефонна кабинка, където можеше да говори необезпокояван.
Най-накрая откри на кого можеше да се обади. А когато приключи, тялото му се изпълни с добро усещане. Нещата бяха задвижени. Той беше направил онова, което можеше да направи. Сега останалото зависеше от Трине.
В редакцията все още има хора, забеляза той, но мнозина си бяха тръгнали. Хенинг седна на стола, отвори клавиатурата на телефона си и с раздразнение откри, че и сега никой не му беше звънял. Нито Уле Кристиан Сюнд, нито някогашните съседи на Ерна Педерсен.
„Но често е така” — помисли си той. Като журналист бълваш нечистотии и се надяваш да пожънеш успех. По правило накрая оставаш с празни ръце.
Хенинг се канеше да опита отново с Бярне Бругелан, когато един телефонен номер, малко по-надолу в историята на обажданията, го накара да се замисли. Номерът на Андреас Шер. Мъжът, който работеше в отдела за спешни повиквания и който беше на работа в нощта, когато в дома на Хенинг бе избухнал пожар. „Имаше нещо в оскъдния отговор, който той ми даде, нали?” — запита се Хенинг. Във всеки случай Шер ужасно бе бързал да затвори, особено след споменаването на Туре Пули.
И Хенинг отново се замисли за приоритетите. Кое беше най-важното — самоубийството в Грурюд или пожарът в неговия собствен апартамент?
Той остави телефона, влезе в интернет и откри, че Шер живее със семейството си на улица „Тосен але”. След това излезе и се насочи към най-близката автобусна спирка.
* * *
Четиридесет минути по-късно Хенинг паркира пред голяма къща, боядисана в червено. На покрива имаше тухли, които някога може би са били оранжеви. Сега бяха тъмнокафяви. Покривът беше клюмнал.
Хенинг премина покрай едно ремарке със ситен чакъл, изкачи се по една каменна стълба, докато се държеше за боядисания в черно парапет, и натисна звънеца. Направи крачка назад и почака, погледна часовника на мобилния си телефон. Пет и половина. Никой не отвори. Звънна още веднъж и отново зачака. Отвътре не се долавяха никакви стъпки.
Вътре в себе си Хенинг изпсува, пое по малките, хрущящи камъни пред къщата. За кратък миг се замисли, преди да нагази по влажната, осеяна с капки трева, мина покрай гаража и заобиколи към задната страна. Спря до обраслия плет. Ароматът на току-що окосена трева накара Хенинг да се сети за градината у дома, в Кльофта, огромна, пълна с шишарки, мъх и големи дървета.
Едно момче, което беше на не повече от 12–13 години и имаше в ушите си обичайните слушалки, събираше с гребло прясно окосената трева. Хенинг му махна с ръка, направи му физиономия „не ям хора”, несигурен дали едно момче можеше да види отвъд белезите по неговото лице.
— Здравей — поздрави го Хенинг с мек глас.
Момчето извади слушалките от ушите си и стисна по-здраво греблото.